Стълбата нагоре е обръщаема

Стълбата нагоре е обръщаема

Публицистика 0 Comment 89

ОБРАТНИ РАЗПИСКИ
Стълбата нагоре е обръщаема

Бойко Ламбовски
За да пият вода, човеците дълбали скалата упорито, продълбали я до 79 метра дълбочина. Кладенец тесен и дълбок като трахеята на дявола, ако има такова нещо, разбира се. Не знам дали си го представяте добре. С какви инструменти е ставало, какво въже е нужно за до долу, как бавно се спуска и навива, колко души чакат горе кофата, кой пие пръв, кой втори, кому не стига и трябва кофата да се спуща и тегли наново…

Бам! Уредникът на музея в Провадия Светослав Аджемлерски тупа с юмрук по металния капак, покриващ дълбокото гърло на кладенеца и предпазващ от заничане и падане вътре. Ехото отдолу отвръща – бам-бам-бам-бам… Десетина секунди.

Това става в крепостта Овеч, откъдето писателят ни Цончо Родев (9 юни 1926 г., Провадия – 27 декември 2011 г., София) обичал да съзерцава околността и да замисля историческите си сюжети). Крепостта е създадена върху естествено защитимо плато; там векове наред население и гарнизон намирали убежище при нападения и обсади. Понякога устоявали, понякога – не. Горе при жега е жарко и напечено, при лошо време е ветровито, студено, неприятно. Да погледаш от високото днес за час-два е живописно, да живееш там месеци сигурно е скучно, мъчително, потискащо.

Стъпалата от ниското към крепостта от изток също са изсечени в скалата, ако се вгледа в тях човек, може да установи къде са стъпвали най-често ходилата на онези, които са ги изкачвали хиляди пъти – с чували на рамо или с наръчи дървета за огън, или подкарващи опъващи се добичета, или мъкнещи звякащо оръжие и тежки доспехи… Голямо катерене е падало. Стъпалата са неправилни, неравни, често стръмни по неочакван начин; ако слизаш бързо и заплеснато, като нищо ще си счупиш врата.

Докато съзерцавам каменната стълба, си представям как тя води от сумрачния свят на низшето към светлия и удобен свят на висшето. От дълбините на елементарното и примитивното към висотите на рафинираните нрави и цивилизационните достижения. От тъмата на мракобесието към върховете на хуманността. Мен до източната порта на крепостта ме донесе не муле, а двигател с вътрешно горене. От потъналото в зеленина плато мога да си бъбря с колежка в София, с футболен фен в Париж или с изследовател на скални рисунки в Бризбейн. Като сляза от крепостта, мога да си пусна на апаратчето в джоба или на сандъче в стената жива картинка как актьори от Бродуей ми играят пиеса на Шекспир или как боксьори се млатят точно сега в Берлин. Мога като допълнение да пийна чешка бира и да мезя с италиански колбас. Примерно.

Ако тези мои възможности се предложеха и покажеха на тукашен прапрадядо отпреди десет века, пасящ овце край Овеч, той със сигурност би се изумил и прехласнал. Може и да би се уплашил в началото

Световете са твърде различни. И все пак…

Изкачването по стълбата на цивилизацията във възходящо направление изглежда необратимо и вдъхновяващо в учебниците, долавя се бодрост от него по конференциите на високата международна бюрокрация. На мен обаче ми се струва, че човечеството не е обречено на възхода си. Тоест не че няма такъв, а че изглежда прекалено крехък. За скепсис ми стигат картинките на футболни фенове, които се трепят до смърт, или на поддръжници на някоя религия, които с динамит рушат древни паметници. Стигат ми не само картинки. Стига ми обикновен разговор с някой на пръв поглед смислен, дори начетен събеседник. Например с моя познат Н. – активен пропагандатор на гей свободите и демонстрациите на ЛГБТ обществото за повече права. Веднъж той ми рече: „Мен ме обижда гледката на двойка хетеросексуални, които се целуват на улицата. Смятам това за посегателство срещу собствената си личност, за нагла демонстрация на различна от моята сексуалност, която нахално ми напомня колко съм различен“.

Стори ми се доста крайно, почти го бях забравил, но си го спомних след касапницата в Орландо. Някакви подобни мотиви изтъкна таткото на убиеца от американския град. Синът му, който застреля и рани десетки гейове в американския гей клуб, се бил възмутил от гледката на милуващи се и целуващи се пред него и семейството му двойка мъже.

Политическата, религиозната, националистическата и икономическата възмута днес често карат възмутените да турят бомба сред разхождащи се в мола или из улиците нищо неподозиращи люде. И да има – Бам! – много по-кървав и оглушителен от този, който предизвика Аджемлерски над кладенеца в Овеч. Карат ги да си извадят оръжието – много по-унищожително от грубите стрели и копия на средновековните воини. И да заджаркат по случайните фигури пред тях без особена избирателност.

Има доста индивиди, които толкова мразят света, какъвто е, че биха унищожили без угризения половината от него. Стига другата половина да заживее по начин, който смятат за правилен. Биха го сторили дори ако новият свят не знае вече как се произвежда автомобил и компютър, дори ако новият свят забрави как се чете и пише. Цивилизацията не е завинаги. Дълбокият кладенец може да потрябва отново.

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top