172 години от рождението на  Христо Ботев

172 години от рождението на Христо Ботев

Водещи новини, Изкуство и Култура 0 Comment 18

ЗАВИНАГИ В УМА И СЪРЦАТА НА БЪЛГАРИТЕ 

МАрин Ботунски

Всяка година на 6 януари във Враца и Калофер, в десетки български градове и хиляди села достойно, в столицата – по-семпло; управникът – с половин уста, народът – с все сърце отбелязва рождения ден на най-българския, гениалния поет Христо Ботев.
Всяка година Млада България тръгва от Козлодуй към „Околчица”, за да въздаде най-желаната награда за поета – да пее песните му.

Всяка година на 2 юни България цяла гледа в най-високия връх, “един от Йерусалимите на българския дух”, както го нарече народният поет Иван Вазов. Там, “де в кръв облян, паднал певецът горди”.

Защо Ботев е най-българският поет?

Единствен Той поиска да направи “ръцете си на чукове, кожата си на тъпан, главата си на бомба – пък ще изляза на борба със стихиите”.

Преди да станат песни, стихотворенията на Ботев са минали през огъня на душата му и през пожарите на България. Те са плачът, но и животът й.
В най-трудното българско време гениалният калоферец се провикна:

…ръжда разяжда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости.

И още:

В редовете на борбата
да си найда и аз гробът…

И още:

Тоз, който падне в бой за свобода
той не умира!

Единствен Той изрече: “После Отечеството…” И поднесе своя млад, двадесет и осемгодишен живот пред олтара му, след като бе догонил, а някъде и изпреварил най-напредничавите европейски умове, след като изгради темелите на българската журналистика, след като написа двадесетина стихотворения, ненадминати в своята поетическа магия, и дали глътка надежда не само на българския народ, а на всички народи.
И както често се случва с гениалните, Той, гражданинът на света, е недолюбван от управляващите в своята родина. Защото точните думи, изречените истини бодат, защото много от днешните български „патриоти” виждат себе си в огнените му стихове:

Патриот е, душа дава,
за наука, за свобода;
Но не свойта душа, братя,
а душата на народа.

Виждат себе си в „грабете го, неразбрани”, „тез, що залъкът наеден грабят с благороден начин”.
Но големите – като Ботев и Левски – не се нуждаят от благоволението на които и да са управляващи, не се нуждаят дори от похвални думи, както слънцето не се нуждае от свещички, които да го осветяват…

Ала народът ни, а и светът, се нуждаят от тях!

 Ботевата поезия и публицистика, Ботевото дело ще останат завинаги в ума и сърцата на българите, а и на всички хора по света, за които няма по-свято от свободата.

 

Христо БОТЕВ

БОРБА

В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде…
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога изамамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост… Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят найде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря –
„Бой се от бога, почитай царя!“
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра:
млъчи, моли се, кога те биять
кожата ти да одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
„Боже, помилуй – грешен съм азе“
думай, моли се и твърдо вярвай –
бог не наказва, когото мрази…
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ – вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец…
Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top