Гарванът – Константин Павлов

Гарванът – Константин Павлов

Изкуство и Култура, Теми 0 Comment 13

Стефан ЦАНЕВ

Не го познавах. През 1959, или 1958, а може би и по-рано, в ръцете ми попадна негово стихотворение – това стихотворение ме втрещи:

О, колко много славеи!…

Вървя и слушам,

забравям се

и се препъвам

в изстинали човешки трупове.

Кои са те?

Как стана туй?

Кажете ми!

Над всеки труп

възторжен славей пее…

Млъкнете, славеи!

Проклети славеи!

Дано в настъпилата тишина

един-единствен гарван се обади,

за да ми каже истината.

Страшната!

Знам, че голямата поезия живее извън времето и че вмъкването на дадено стихотворение в конкретния политически контекст на събитията го принизява, унижава го, но все пак за неживелите в онези времена ще се опитам да подскажа какво конкретно подразбираше под „истината, страшната!“ тогавашният изплашен читател на това стихотворение.

През февруари 1956 година Хрушчов изнесе доклада си за зверствата на Сталин – концлагери, по-страшни от лагерите на Хитлер, убити са милиони, светът е потресен; същата година, след няколко месеца в България се проведе Априлският пленум, разобличен бе култа на Червенков – толкоз. За концлагерите у нас, за съпротивата на горяните, за хилядите избити без съд и присъда – нито дума. Все едно, че нищо не е било, започна възхваляването на следващия вожд – славеите започнаха да пеят.

През октомври на същата 1956 година избухна антикомунистическото, антисъветското въстание в Унгария, същият Хрушчов го смаза безмилостно с танкове, светът отново е потресен – у нас славеите продължаваха да пеят възторжено.

Тогава един-единствен гарван се обади, да каже истината, страшната!

Този гарван беше Константин Павлов.

Мислите, че това беше безопасно?

Един виц, тесни панталони, къса пола, коса на конска опашка, брада, един „упадъчен“ танц, едно „вражеско“ изказване, един донос или наклеветяване, че слушаш западни радиостанции – всяко едно от тези „престъпления“ беше достатъчно да те изпратят без съд и присъда в Белене, в лагера на смъртта край Ловеч, или в някой друг от десетките други концентрационни лагери.

В края на ноември 1956 година групичка студенти седяхме по обяд в ресторант „Берлин“ срещу Университета, до бившото китайско посолство, по едно време към масата се приближиха две цивилни лица, извадиха някакви карти и казаха на едно от момичетата: „Заповядайте за справка в милицията“. И момичето изчезна. Появи се отново в София след 6 години, в средата на 1962, омършавяла, с окапала коса, беззъба. Току-що я бяха освободили от лагера край Ловеч. Какво е преживяла там, момичето не продума. След два месеца преряза вените си.

В живота стават странни съвпадения: в края на 50-те години на миналия век, независимо един от друг, без да се познаваме дори, Константин Павлов, Любомир Левчев и аз започнахме да пишем свободен стих. Не изведнъж, по подражание, както се случва днес. Ние владеехме класическия стих, всеки до свое някакво съвършенство. Разгърнете първата стихосбирка на Константин Павлов „Сатири“ – половината стихове са строго класически.

Ах, нека всяка мерзост ме убива –

доволен съм, че съм изпит и блед,

защото няма нищо по-противно

от затлъстял поет.

Същото е и с нашите първи стихосбирки. Класическият ни стих обаче започна да се руши, едно след друго отхвърляхме правилата, освобождавахме се от каноните и догмите, и все повече се приближавахме до това, което по-късно наричахме свободен стих, но по-точно казано, това бе освободен стих.

Свободен и освободен – има голяма разлика: свободният човек не чувства свободата си, както я чувства освободеният – така и освободеният, разрушеният от взрива на емоциите и мислите класически стих е по-страстен, по-стремителен, по-болезнен, по-въздействащ от безразличния и вял свободен стих, създаден без усилие, без болка, без преживяване – какъвто е стихът на повечето от пишещите днес свободен стих, които въобще не владеят класическия стих.Ако класическият стих е песен, свободният стих е симфония, но не можеш да създаваш симфония, ако не владееш солфежа.

Под свободен стих ние разбирахме не просто вер либр, а стих, свободен от догми – свободното използване на всички поетически и непоетически словесни средства: силабичен, тоничен или силаботоничен ритъм – където е нужно, рими – ако е необходимо, строфи – ако трябва, нарочна аритмика, синкопи и дисонанси, вер либр до чиста проза, семиотика, философия, научна терминология, защо не и математически формули – в рамките дори на едно стихотворение, следвайки вътрешните си мисловни и емоционални импулси.

Тъй или иначе – свободният ни стих бе посрещнат на нож. Един поет в еуфорията си против „измисления, безформен, прозаичен тъй наречен свободен стих“ стигна дотам, че доказваше резонността и предимствата на четиристишията с удобствата на четирикракия креват и четирирогата вилица. Даже не е смешно. Тогава, през октомври 1962 публикувах в „Литературен фронт“ манифеста „Защита на свободния стих“ („Да смъкнем от понятията деветте фусти на лицемерието и да покажем тяхната гола, естествена – истинска поетичност!“) и още в следващия брой на вестника срещу манифеста излязоха статии от идеолога на Комунистическата партия и член на Политбюро академик Тодор Павлов, от Слав Хр. Караславов и, струва ми се, от Людмил Стоянов – най-страшното обвинение беше, че въобще не съм бил споменал социалистическия реализъм.

Отидох в редакцията на „Литературен фронт“, потърсих Левчев, той работеше там, с него се бяхме виждали вече два-три пъти. При Левчев заварих Коста – седеше на перваза на прозореца, сух, с кокалесто лице и настръхнала коса (той целият изглеждаше настръхнал, на нокти, винаги, сякаш постоянно очакваше някаква опасност отвсякъде), пушеше. Запознахме се. Оказа се, че двамата с Любо съчиняваха статия в моя защита. За пръв път тримата бяхме заедно, незнайно защо ни обхвана някаква странна възбуда, някаква радост, някакъв ентусиазъм, непукизъм или нахалство, еуфория или храброст, не знам, но набързо решихме: вместо да падаме до тяхното равнище, отговаряйки им със статии – да направим тримата поетичен рецитал в Университета!

Саморъчните няколко афиша „НОВИ СТИХОВЕ ще четат…“ изписаха върху кадастрони Светлин Русев и Иван Кирков, а във встъпителното си слово Цветан Стоянов обясняваше какво е новото в тези наши нови стихове.

Цветан Стоянов (1930-1971) беше неординерна личност, човек с огромен ръст и огромна култура, весел като безгрижен бохема, спокоен и несмутим като индийски философ, само бездарието и невежеството можеха да го ядосат (както казваше Константин Павлов), страстен тръбач на новото, на модерното (както го нарича Тончо Жечев), знаеше великолепно английски и вечер, събрани като съзаклятници в някоя квартира, той ни превеждаше експромп стихове от поети, за които само бяхме чували. Няма да преувелича, ако кажа, че в ония тъмни времена този учен и умен мъж ни просвещаваше.

И той умря нелепо на 40 години след операция на апендицит – убит от бездарието и невежеството!

Мерне ли се сянката му из тъмните ъгли на моята памет – дочувам от отвъдното гърлестия му гръмогласен смях.

Първият рецитал се състоя в кръглата аудитория със стъкления покрив – горе, на последния етаж във филологическия факултет. Ефектът наистина беше зашеметяващ. Дори само поради това, че за пръв път в България се правеше подобен рецитал. Дотогава се правеха общи скучни литературни четения с участието на десетина-двайсет различни поети, всеки измънкваше две-три стихотворения, всеки сам за себе си. Тук тримата бяхме като юмрук – защитавахме една кауза.

За да афишираме единството на тройката, публикувахме цикъл стихотворения, подписани с трите ни имена анблок, без да се знае кое стихотворение от кого е. Отминавам с усмивка романтичното смесване на кръвта си от порязаните ни палци в знак на кръвното ни побратимяване, но колкото повече ни ругаеха, толкова приятелството ни ставаше по-яко, по-кръвно.

Вторият рецитал на тройката на авангардистите, както взеха да ни наричат, беше още по-шумен, защото бе съпроводен с грандиозен скандал. Трябваше да се състои в Театралната академия. Седим привечер в уречения ден с Коста в „Бамбука“ и чакаме Левчев. Наближава 7 часа – няма го. Става 7 и 5 – пристига. Бледен. Казва:

– Забраниха ми да участвам.

– Кой ти забрани?

– Партийната организация на Съюза на писателите.

Левчев беше член на Съюза на писателите и член на Партията. Ние с Коста не сме членове никъде, няма кой да ни забранява. Обаче има нещо по-важно от забраната – солидарността на тройката: да четем само двамата с Коста би значело да предадем Левчев.

Отиваме в Театралната академия – салонът претъпкан. Като ни видяха – овации, викове. Вместо на сцената, отиваме при ректора Мандаджиев, седи той на първия ред, обясняваме му случая. Мандаджиев беше рязък човек, отсече:

– Ето ви сцената. Ако сте страхливци – бягайте.

Обидни думи. Поглеждам Коста – казва мрачно:

– Без Любо няма да четем.

Поглеждам Левчев – почти през сълзи:

– Аз не мога.

Излязох на сцената и съобщих:

– Тъй като на един от трима ни забраниха да участва, тази вечер рециталът няма да се състои.

Щяха да съборят салона.

Че имаше цензура в ония времена, всеки знаеше, но думите цензура и забрана не се произнасяха, а сега изведнъж – насред София, публично, пред стотици хора се извика: забраниха ни! Нали си представяте: всеки от тези петстотин-шестотин души разказва случилото се поне на десет души, тези десет – по на още десет, верижната реакция на мълвата не може да бъде спряна…

Още рано сутринта на другия ден ни викат в Съюза на писателите, старците подплашени:

– Момчета, какво сте направили? Салонът бил пълен, защо не сте чели – как може, знаете ли сега какво се говори из София?

Коста казва хрисимо-издевателски:

– Ние сме дисциплинирани: забранявате ни да четем – не четем.

– Кой ви е забранил, никой не ви е забранил, лошо сме се разбрали! Как може! В социалистическа България няма забрани, няма цензура.[1] Още утре вечер отивате и провеждате рецитала си, ние ще го организираме.

Докараха даже кинокамери. Благодарение на това ни има заснети на живо тримата: в черни пуловери, слаби и бледи, прозрачни като стъклени, с големи очи и дълги носове – четем стиховете си като пред разстрел.

И започна тъй наречената дискусия за свободния стих. Само в „Литературен фронт“ излязоха повече от 20 статии и обзор на повече от 50-60 статии и писма от писатели и читатели. Десетки статии излизаха и във всички други вестници и списания, литературни и нелитературни, нахвърляха се върху нас – какви не ни наричаха: авангардисти (в ония времена това беше идеологическо ругателство), псевдоноватори, циници, рушители на социалистическия реализъм, проводници на упадъчна западна идеология. Вижте само заглавията на някои от статиите против нас: „По синусоидите на безпътицата“, „Новаторство и лъженоваторство“, „Защита на човешката поезия“, „Действителна и мнима поезия“, „Гнилите плодове на една нова поетика“, „Не даваме Яна на турска вяра!“. Ехото на ругатните не заглъхваше до началото на 80-те години на миналия век…

И досега се чудя с какво чак толкова свободният стих разбуни духовете в ония времена? Едва ли тази истерия бе предизвикана от формалната разлика на свободния стих от класическия. Може би не самият свободен стих, а идеята, викът за свобода разбуни духовете в ония времена на безпрекословни идеологически догми. Странно защо, но тъй нареченият социалистически реализъм се идентифицираше с класицизма (не само в литературата) и свободният стих се възприемаше като негов враг и рушител. Към това като прибавим и една „малка“ подробност, че в ония времена във всичко задължително подражавахме на Съветския съюз, а там свободен стих не съществуваше – става още по-ясно защо свободният стих се преследваше не само като литературна, но и като идеологическа ерес.

Преди да пусне заключителната редакционна статия, изразяваща становището на ЦК на Комунистическата партия и пътеводните мисли на Тодор Живков, тогавашният главен редактор на „Литературен фронт” Славчо Васев, стар анархист, ни извика тримата и каза: „Момчета, вие сте разгромени. Но вие сте победителите.“

Така и излезе. Постепенно започнаха да пишат свободен стих дори тези, които ни бяха анатемосвали, да не говорим за идващите след нас. Днес всички пишат свободен стих свободно и естествено, както си казват добър ден, без да подозират какви битки сме водили за него.

Може да е нескромно, но ще го кажа: ние тримата, 24-25 годишни момчета – Константин Павлов, Любомир Левчев и Стефан Цанев в началото на 60-те години на ХХ век променихме стила на българската поезия.

Който не вярва, може лесно да го провери. Разгърнете стихосбирките и списанията отпреди 1960 година – никой дотогава не излизаше извън „четвъртите килии на кла-си-чес-кия стих“. Не казвам, пази Боже, че ние сме измислили свободния стих, съществувал е той в Египет и Шумер от древни времена, а през последните два века – в Европа и Америка, но колкото и да е чудно, допреди 60-те години на миналия век (ако не смятаме няколкото спорадични свободни стихотворения на Багряна през 30-те), в българската поезия свободният стих не съществуваше.

Извоювахме го ние, тримата.

Към тройката искаха да се присъединят още няколко души, но ние отказвахме. С особено внимание ни обграждаше Богомил Райнов. Израснал сред книгите и приятелите на големия български интелектуалец Николай Райнов, Богомил беше също интелектуалец от висока класа. Интелектуалец не означава непременно идеален човек, както ще видим след малко. По това време нашумя трактатът на Роже Гароди „Реализъм без граници“ – Богомил ни превеждаше с нескрито възхищение цели пасажи. Докато един ден чуваме, че е изнесъл в Художествената академия унищожителен разобличителен доклад против „Реализъм без граници“ на Гароди! Не може да бъде! За нашите млади наивни сърца такова двуличие бе невъзможно! Не мина обаче и седмица – Любо ни вика спешно, виждаме се, съобщава ни: Богомил Райнов изнесъл същия унищожителен доклад против ревизионистичния антикомунистически трактат „Реализъм без граници“ на Гароди в Съюза на писателите!

На другия ден го чакаме в Клуба на журналистите. Настръхнали.

Той дойде, седна на масата и каза:

– Знам какво ще ми кажете, не си хабете думите. Чуйте аз какво ще ви кажа. Никой няма да ви пита след време какво сте говорили, какво сте правили, а какво сте написали. Ако аз не бях изнесъл този доклад, нямаше да публикуват повестта ми „Пътища за никъде“. Кое от двете ще се помни? И още нещо искам да ви кажа: вие тримата сте силните, вземете властта, докато е време, иначе бездарниците ще ви смачкат. Довиждане!

Не докосна яденето си, стана и излезе.

Разказвам това, защото в мен продължава да се утаява коварната мисъл, че тези негови думи подмолно минираха тройката. Не че се случи нещо кой знае какво между нас, някакъв конфликт – не, всичко се разви естествено и неизбежно, както естествено и неизбежно увяхва и умира едно красиво цвете.

И всеки пое по своя път. Единият пое по пътя към властта.

Константин Павлов беше издал една книга – „Сатири“ през 1960, успя да издаде и „Стихове“ през 1965, книгата бе съпроводена с редакционна бележка на последната страница:

Издателство „Български писател“ предлага една своеобразна и в някои отношения оспорима с авторското си виждане книга. Своеобразието й се дължи както на необичайната логика на образите, така и на изразните средства, които водят на места до неяснота на авторовия замисъл. Надяваме се, че книгата „Стихове“ от Константин Павлов, публикувана като творчески експеримент, ще даде възможност за полезен литературен разговор по тенденциите в творческото развитие на някои млади поети.

„Полезният литературен разговор“ беше… мълчание. Дълго мълчание. До 1983 година не бе публикуван нито един стих от Константин Павлов. А и в публикувана през 1983 книга „Стари неща“ нови стихове нямаше.

Още в началото на 60-те години Константин Павлов стъписа публиката не само с остротата, с която показваше уродливостта на тогавашната действителност, но и с необичайните си (наричани тогава “уродливи”) поетически средства.

Тези, които бяха създали тази уродлива действителност, обвиниха в уродство този, който им каза, че тази тяхна действителност е уродлива.Гарванът.

Беше минало вече времето, когато в подобни случаи убиваха човека, който казва истината – тогава решиха да извършат по-подлото: да убият поета, задушавайки гласа му.

Надеждата на моралните му убийци се оказа обаче напразна. Получи се древния ефект: cum tacent, clamant![2] Колкото по-дълго мълчеше поетът – толкова по-силно викаше!

Той се оказа костелив орех за зъбите на диктатурата.

Константин Павлов не престана да пише през тези осъдени на мълчание 20 и повече години. Той не промени поетическия си нрав – стиховете му останаха същите: нито по-голяма злост, нито по-голямо отчаяние, нито малодушно примирение, нито възторжен страх.

Единственият му критерий остана самият той. На тази устойчивост би могъл да завиди и най-фанатичният древногръцки стоик.

Той беше двойно по-силен, защото не беше сам – имаше до себе си Мария, жена, готова да пожертва себе си, всичко и всички в името на неговата мисия тук, на земята.

Константин Павлов бе и си остава най-загадъчното явление не само в новата българска литература – той няма аналог в България, няма подобие. (Епигони, разбира се, има много.)

Неговите стихове, неговите поеми са притчи, които трябва да донапишеш в себе си, те са семена, които трябва да поникнат в душата ти, тогава те обсебват целия, заживяват в теб и ти се вселяваш в тях и изпитваш високата наслада на просветления творчески дух.

Постигналите това, го боготворят, останалите са безразлични към него – като лисицата в баснята за гроздето: недостижимо високият плод не е вкусен.

През същата 1965 година с Коста написахме „Табу“ – композиция от поетично-театрални миниатюри, щеше да ги поставя Методи Андонов в Сатиричния театър, но на това наше „Табу“ бързо наложиха безответно табу – не беше допуснато дори обсъждане…

Оттук нататък пътищата ни се разминаха: след като две години по-късно (през 1967) и мен ме сполетя забраната да публикувам стихове (до 1976), аз потърсих пробив в театъра, Коста потърси пробив в киното. И успя. За десетина години – от 1976 до 1988 – по негови сценарии бяха реализирани 8 филма: Спомен за близначката, Чуй петела, Селцето (забраниха го), Илюзия, Масово чудо, Бяла магия, Памет, Без драскотина. Парадоксът, че Коста проби в най-свирепо цензурираното поради своята масовост изкуство, бе обясним – тогава в киноцентъра работеха плеада режисьори и сценаристи със солидни комунистически биографии и либерални, едва ли не дисидентски виждания (Христо Ганев, Бинка Желязкова, Валери Петров, Ирина и Христо Пискови, Анжел Вагенщайн, Борислав Шаралиев, Свобода Бъчварова), опирайки се на своите биографии, тези хора успяваха да се противопоставят на партийната цензура, в киното съществуваше относителна свобода и в това време се създадоха най-добрите български филми.

За съжаление, Коста Павлов не можа да намери в киното своя режисьор, с когото да изработят общ стил – всичките тези 8 филма са заснети от 8 различни режисьори (съответно от: Любомир Шарланджиев, Стефан Димитров, Иван Терзиев, Людмил Стайков, Иван Павлов, Иван Андонов, Дочо Боджаков, Зако Хеския) и понеже в киното водеща фигура е режисьорът, различните стилове на тези 8 режисьори размиха оригиналния стил на сценариста Константин Павлов, този негов стил най-добре се чете, според мен, в Спомен за близначката.

Но в поезията, където поетът е сам юнак на коня, стилът на поета Константин Павлов остава неподражаемо своеобразен и отчайващо недостижим.

Виждахме се с Коста, макар не много често, гостувахме си, ходехме по ресторанти. С Левчев не си говорех повече от 20 години – след случая с гадната манипулация на Кюлюмов през 1967 (виж „Господи, дано не сме го убили ние!“). Защо се бяха скарали Коста и Любо, не знам. Но случиха се събитията през ноември 1989, комунизмът рухваше, една привечер към края на март 1990 Коста ми се обажда и казва:

– Хайде да отидем при Любо.

– Ти сериозно ли ми говориш?

– Много даже сериозно. Било, каквото било. Той сигурно има нужда от нас точно сега.

И тръгнахме. На ъгъла на улиците „Шипка“ и „Сан Стефано“ група бивши комунистически полувеличия подплашено си шушукаха, чуваха се откъслечни фрази: „Ще ни съдят… Трябва да си търсим адвокати…“ Отминахме ги, забързахме към Любо. Той наистина имаше нужда от нас точно тогава – падането от власт не е приятно приключение. Зарадва се – е безсилна дума. Били сме сигурно смешни, гледани отстрани: тримата отново бяхме заедно, незнайно защо ни обхвана някаква странна възбуда, някаква радост, някаква детска еуфория – също както преди трийсетина години, когато тримата се бяхме събрали заедно за първи път.

Уви, сега беше за последен път.

Тук искам да кажа нещо, с което да предпазя любопитните от излишни спекулации: каквито и превратности да сме преживявали във времето тримата, каквито и различни позиции да сме заемали в обществото, каквито и различни и противоположни политически или други възгледи да сме имали – никога не сме изрекли (публично) лоша дума един против друг. Един на друг, лице в лице – да, казвали сме си жестоки думи. Бяхме обсебени от предопределението за мисия и не си прощавахме един на друг слабостите, компромисите и предателствата.

Към обяд на 7 февруари 1994 Коста ми звънна по телефона и ми казва с присъщия си черен хумор:

– Отивам в болницата, чакам те на операционната маса!

И се смей.

След няма час ми се обаждат: Коста направил инсулт.

След около месец – втори. Дясна парализа, загуба на говора.

И започна упоритата битка на Константин Павлов срещу новото дълго мълчание.

Този път цензорът беше Бог.

През август 1996 Коста с жена си Мария гостуваха във Варна на братя Райкови в къщата им на Галата, отидохме и ние с Доротея. Коста не можеше да свикне с немотата си, все искаше да каже нещо, измъчваше се, жестикулираше, напъваше гърлото си, изведнъж се отказваше, утихваше, усмихваше се виновно, свиваше се на стола си и дълго не помръдваше. Отначало чувствахме неудобство да говорим пред него, разговаряхме с полуфрази, гледахме все към него, все го питахме иска ли нещо, мъчехме се да предугадим какво иска да ни каже, което го притесняваше още повече, но дойдоха и други хора, постепенно компанията се развесели, алкохолът развърза езиците ни, разприказвахме се и постепенно забравихме за Коста, здравите хора са жестоки, по едно време с крайчеца на окото си забелязах, че Коста стана от масата, внимателно мина зад гърбовете на развеселилата се компания и накуцвайки тръгна към стълбището, което води към втория етаж на къщата, където бе стаята му, заизкачва се бавно нагоре по стъпалата, беше му трудно с куция крак, станах, забързах след него да му помогна, настигнах го, той спря, обърна лицето си към мен.

Той плачеше.

А долу край масата говореха и се смееха, говореха – думи, думи, думи, думи, празни думи, говореха, говореха…

Господи, защо най-умния осъди на мълчание?

КАКВО НЕ ТРЯБВАШЕ ДА НИ КАЖЕ?

Гарванът.

Често ме питат: как и защо стигнахте дотам, да не си говорите с Константин Павлов в последните му години, кое ви раздели?

Отговарям: докато можеше да говори, а и после – до края на века с Константин Павлов бяхме близки и разговаряхме дълго, макар и мъчително.

След това – виновен не е той, нито аз.

Някога може би ще кажа…

______

[1] Официална цензура наистина не съществуваше, нещата се вършеха тихомълком и подло: ако излезеше „неправилна“ книга – на автора не му правеха нищо, изгърмяваха редакторите – кой е луд след това да се жертва заради тебе ? И така писателите се цензурираха един друг по-бдително и по-безмилостно от щатна цензура.

(Из книгата „Сънят на сенките“)

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top