Марин Ботунски -„Нащърбеното огледало“, „Път“ -разкази

Изкуство и Култура 0 Comment 10

Срамно бе  мълчанието на купените ли, продали ли се, зависимо-независими български медии за деня, в който Хитлерова Германия нападна СССР. В  най-кръвопролитната война – Втората световна, в Русия известна още като Отечествената война.

За нашите читатели  публикуваме два разкази на Марин Ботунски

Марин БОТУНСКИ

НАЩЪРБЕНОТО ОГЛЕДАЛО

Моят свят е едно продължение на тая голяма война. Някой може да позабрави, нечии спомени може да избледнеят, но за нас, синовете, които търсят бащите си, войната не отшумява. Ти казваш, че не си виждал Черно море, сега за пръв път го виждаш, но не откъм българската страна, откъм Новорусийск. А аз всяка година идвам тук… Сигурно и татко е заставал често на този бряг и си е мислил за нас. Татко тогава е бил на двадесет и една година, аз съм на двадесет и седем, затова го наричам по име – Стьопа…

Вълните при вятър са като пийнал човек, непрестанно бърборят. Аз не  разбирам от тяхното бърборене, стоя, докато се изморя, после тръгвам из улиците. Токовете ми чукат по пътя, в мислите ми чукат. И ме водят мълчаливо към Мала земя.

Мала земя сега е легенда, но тогава и име не е имала. На трети срещу четвърти февруари подполковник Куников повел своите десантчици. Две седмици по-късно получихме писмо от татко. „Ние оставаме тук, на Мала земя и няма да я отстъпим никога. До мене в окопа е Филип Рубаха и братя Глинки, и те ви поздравяват…” Тогава мама изплака, запрегръща дрехите на татко, после взе снимката му от масата, целуваше я и говореше:

– Няма да се върнеш, Стьопка мили, няма да се върнеш…

След около два месеца получихме ново писмо от татко. „Метър по метър уширяваме Мала земя. Нашата атеритория сега е около двадесет и четири квадратни километра. Граници – гората, морето, градът. Бомбите на немците ни помагат в направата на укрития. Филип Рубаха е забележителен…”

Какво може да разбере човек от едно писмо. Сега като гледам мястото, косата ми настръхва. Цялата Мала земя е равна като длан. А наоколо – хълмове и възвишения, заети тогава от немците. Земята изровена, като че вулкан е изригвал – няма дърво, тревичка няма. През април четиридесет и трета по радиото предаваха заповедта на Хитлер – на всяка цена да се унищожи Мала земя. Аз бях дете тогава, но си мислех – как така ще унищожиш земята. Може да се унищожават хора и птици, живи същества може да се унищожават, ама земя да се унищожава – не можех да си обясня. През април е рожденият ден на Хитлер и по радиото един през друг се изреждаха военачалници, готови да му поднесат такъв подарък. В началото мама все плачеше, очите й все зачервени бяха, после лицето й взе да става студено и сурово, очите й пресъхнаха. По радиото пак съобщаваха за Мала земя. Седемнадесет хиляди и петстотин бомби хвърлили немците. Мама бледнее и все пита хората – може ли да остане жив човек, ако на двадесет и четири квадратни километра хвърлят седемнадесет хиляди и петстотин бимби. И питаше още какви са тия „елитни” войски, дето са тръгнали да унищожават Мала земя… От Москва съобщаваха, че Мала земя се държи героично, че Филип Рубаха е унищожил със снайпера триста четиридесет и шест немци, че във въздуха Александър Покришкин защитава нашите и свалил тридесет фашистки самолети. А мама все си правеше сметка, колко земя е това, двайсет и четири квадратни километра, че да се изсипят седемнадесет хиляди и петстотин бомби, да излизат в боя „елитните войски”, тридесет самолета над нея да свали само Александър Покришкин, да няма дърво и тревичка и нашите пак да се държат, и пак да са живи…

Двеста петдесет и пет дена се държаха нашите. Когато войските ни настъпиха и започнаха боевете за Новорусийск, откъм Мала земя атакували десантчиците. Казват – не приличали на хора. Немити и небръснати, сраснали се с Мала земя, само очите им светели… В тая атака Стьопа не участвал…

Десет години поред идвам тук, ходя по Мала земя, вглеждам се в големите ями, изровени от бомбите, в преораната пръст. Цялата земя стъпка по стъпка съм пребродил, вървя и тръпна, все ми се струва, че някоя от тия стъпки е била последна за Стьопа. Вземам с шепи от тая свещена земя, пускам я през пръстите си, а в ръцете ми остават я куршуми, я гилзи. С крак се опитвам да разровя, изритвам парче от мина. Мала земя е била желязна, затова е издържала…

Миналата година близо до паметника правеха цветна градинка. Някакъв момък с булдозер подравняваше пръстта. Застоях се там, взел лопата да помогна. Оправям алеята, а по ръбовете се стича олово… Някакво едро парче от мина стърчеше на единия край, хвърлих лопатата и с ръце взех да ровя около него, да го изхвърля, защото цветя върху мини не растат. И както си ровех, нещо остро ме бодна в пръстите. Отхвърлих две шепи пръст и в очите ми светна огледалце. Взех го с треперещи пръсти – беше същото онова огледалце с нащърбения край, дето мама свали от масата и изпрати на Стьопа.

– Стьопа! – шептях аз и стисках огледалцето в ръцете си, притисках го до устните си, до бузите. Нащърбеният край бодеше, както в ранното детство бодеше необръснатата му буза.

До крака ми леденееше  едрото парче от мина. Грабнах го с две ръце и го хвърлих далеч от цветната алея. Огледалцето падна от ръцете ми с огледалната страна към земята. А на обратната страна под буйния кичур къдрава коса светеха очите на Стьопа, вгледани в мама и очите на мама, вгледани в Стьопа – снимка от деня на сватбата им. Към нея, в горния десет ъгъл е закрепена  малка бебешка снимчица. На нея съм аз. Най-долу на голямата снимка татко е изписал с разкривеният си почерк:

„Стьопа няма да посрами своите.”

ПЪТ

Октомври е, краят на октомври, с остър иглен вятър. Бели облачета, като малки деца играят на гоненка в небето, а около тях бистрота, каквато само детството има наоколо си…

Ставай, ставай, острият вятър не дава право на дълги размисли, нито на бездействена мечта.

Минчо отупва панталона и якето. „Къде съм?” Вади картата, която сам си бе начертал във Вишняки, гледа светещата точица на Тула, откъдето тръгна преди обеда, и синята лента на Упа, която премина по път, и почти скъсващият се конец на река Тулица, определя посоката и си прави някакъв триъгълник, към върха на който трябва да върви. На залез слънце е, тръпки играят по гърба му, става и тръгва в определената посока. Влиза в рехава гора, с ела и дъб, а след километър се мерна редкият Алексин бор.

Мракът  взе да се сгъстява. Минчо се вглежда пред себе си, клен и ясен вече секат пътя му и някакви ниски храсти – дали не навлезе в тия Тулски засеки, които трудно се извървяват… Пак поглежда картата, пали цигара, а страхът полазва по цялото тяло. Къде, мили мой, с един туристически нож вървиш из тая гора, справочникът ти подсказваше, че заедно с белката и заека тук живее и вълкът. Пътят ти е непознат и гората не знаеш…

Върви, а мисълта, уплашена, връща на късове спомени… После късовете се накъсаха, изгубиха образ. С нахлуването на тъмнината страхът се оцелости и  взе да го гони из тая гора. Минчо побягна и с втренчени очи се взираше ту напред, ту назад. Клонки го биеха в гърдите и в лицето. Сърцето ще се пръсне от ударите си. Спъна се в надигнат над земята корен, падна по очи, изпотен, задъхан. Седна, опря гръб на едно дърво, сети се, че има в  раницата шише с двеста грама коняк, изпи няколко глътки, поуспокои се, укроти се пулса… Тъмно е, няма от къде да се вземе ориентир, затова реши – ще върви в една посока, все ще излезе от гората, пък после ще реши дали да продължи, или ще нощува на открито. Стана и тръгна. Нищо не мислеше, само, с втренчени очи, се мъчеше да върви в права линия, доколко в тъмницата човек може да определи кое е права линия.

И тогава, между дърветата се мерна огън, далечен, но огън. Минчо изтича в тази посока, по едно време огънят се изгуби, после пак го видя. На дърветата, по „правата” към огъня, дялкаше върху кората – ако изчезне от погледа да не загуби посоката. После, сигурно беше преминал някакъв хребет, имаше наклон, огънят взе да се вижда по-ясно… Приближил се е , приближил се е, започна отчетливо да чува дружно подвикване, нещо като българското „Хааат – хат! Хааат – хат!” на строителите на ж.п. линии, когато вдигат и пренасят релси или траверси.

Гората изведнъж свърши. Минчо видя пред огъня хората, които налагаха релсите на нов железен път. Седна, раздъхтян и просълзен. И на светлината на огъня изброи – шестдесет и двама са „строителите”… Огромна тежест се смъкна  от него и той тръгна лек като перце към хората. Видя възрастна жена, на годините на неговата майка и разпокъсано й обясни кой е и как се е забъркал в гората. Възрастната жена спря работата, каза, че е дошло българче и бързо се заразпорежда. Двама мъже изчезнаха с лодки в близкия язовир ли, езеро ли, а жените влезнаха в голямата столова на дъсчената барака да приготвят вечерята… Минчо видя, че има още двама мъже, всички други бяха жени. Жени строяха железния път…

След около четиридесет минути „голямата столова” приличаше на представителен ресторант – по-топло никъде не ми е било, по-сладко никъде не съм ял. Завдигаха се и тостове, с неизменната в такива случаи водка. По едно време Минчо разбра, че няма да издържи и помоли възрастната жена, тьотя Шура, да излезе навън. Тя го погледна с блага усмивка, стана и тръгна с него към язовира или езерото…

И там Минчо чу този разказ:

– Ти, сине, утре на светло да погледнеш… какъв голям и светъл ще е този наш път!.. Какво му е нужно на човека? Път му е нужен, да върви по него и да прави по-добър и по-хубав света. За какво идваме на тоя свет – да се избиваме ли, или да имаме много и широки пътища, та да е мило и богато на душата, и на мисълта, и на земята, по която вървим, да й е мило… Аз съм шестата в нашето семейство – трима братя и три сестри бяхме. Баща ми все викаше:”Ти, Шура, запомни, ти приличаш на мен… Децата – ей я радостта на живота. Носиш моите черти, я виж какви волеви скули, какво остро носле, какъв пробиващ поглед. И кичурите ти немирни като моите, и кръвта ти немирна…” Та, дали заради думите на баща ми, дали така си е било писано, но се народи много народ в нашата къща. Николенка, големият брат, имаше четирима сина – Иван, Андрей, Остап, Николай… Остап беше певец, викне ли – в сърцето ти бърка. Николай свиреше на хармоника. Иван, най-големият, беше скъперник на думи, но кажеше ли нещо – тежеше. И не само думите, работите му бяха такива… Андрей боледуваше, ах, милият мой, все на ръце съм го носила, а той такъв добродушен – гледа ме в очите с някаква тъга и вяра едновременно… Другите ми двама братя, Дмитрий и Максим, много си приличаха, хората все мислеха, че са близнаци. Взеха си жени, които също си приличаха, а им се родиха и по равно деца – три момченца на Дмитрий и три на Максим… И голямата ми сестра ощастливи животът. Една щерка,ах, каква щерка, Зоя, имаше тя, после ще ти кажа за нея, и трима юнаци – Дмитрий, Александър и Фьодор. Умни и добри, а и хубави бяха децата на Олга, ама Зоя беше чудо на природата. Като сърна стройна и чуплива в снагата. Находила съм се по земята, такова лице не съм видяла. Имаше коса от злато, не цвят ти определям сине, не, косата й беше злато, и това злато оливаше тънка и дълга шия, бяло лице с две пиявични вежди, а под тях едри, и в наситено зелено очи. Няма човек в селото да не му е останала Зоя в очите и в паметта завинаги. Все като я спомена, милата, и пресъхналите ми очи се навлажняват… Аз и моят Афанасий отчувахме две щерки – Оля и Зина, и син – Митя. Оля яздеше кон и стреляше по-добре от мъжете. Характерът й беше корав, в училище се справяше добре, можеше да стане учен. Можеше…  Ти ми прости, че разказът се назъбва като трион, ама ми е мъка… Зина ми стана студентка, астрономията я влечеше. Като й е весело, ще рече: „Представи си, че открия нова звезда – веднага ще я кръстя „мама Шура”. Нали звучи чудесно, а – звезда „мама Шура”? Ох, на мама звездичката, неугасимата… Митя  го влечеше земята. Стопанин щеше да е той, като моят Афанасий. Сутрин излезем на полето, Митя гледа в изпаряващата се влага от земята и рече: „Мамо, земята диша”.  Като напече слънцето –  ще се загледа в далечината и ще отрони: „Земята сбира топлина да я даде на семената после…” От ей такъв се е закачвал по тракторите, даваха му и да ги кара. Като стареник можеше да разправя кое време е най-добро за посев, коя влага помага и коя вреди на земята… Не виждаш ли как стана, сине, остана земята  без още един стопанин… Започна войната и всичкият този народ загина – на фронта и в партизанския отряд… Останах само аз…

Тьотя Шура е дух в съсухрено тяло, една вдъхновена слабост, загубила тридесет и четири души от семейството във войната, но силна да строи железен  път. На шестдесет и две години!

… Вятърът удря вълните в брега и те стенат в краката на Минчо, после продължава нататък, среща клоните и листата на дърветата и пищи разрязан на ленти…

– Моето богатство, сине, го отнесе войната… Не може да се отърве паметта от това, което знае, очите от това, което са видели. Все златото на Зоя свети с всеки изгрев на слънцето, на всеки кон виждам Оля, във всяка звезда – Зина, на всеки трактор – Митя. Запее ли се нашенска песен, Остап застава пред мене. Мелодия ли някаква дочуя – Николай с хармониката си представям. А заговори ли се за война, прочета ли във вестниците, че някъде се бият, в ръцете ми се връща Андрей и ме гледа  с някаква тъга и вяра едновременно… Ох, да не дава господ на ни една жена по света такова нещо, да останеш сама след толкова народ, да си жива и да не ти дават мира ни денем, ни нощем. Да носиш отговорността и за живяното, и за недоживяното, за това, което е било, и за това, което ще бъде  занапред…

Объркано му е на Минчо, повече отколкото в гората, и като не знае какво да каже, изтърси глуповатото:

– Мама Шура, мигар няма да те подкрепи правителството, ако отидеш и разкажеш. Та ти си над шейсетте, трудно е тук на твоята възраст… У нас активните борци получават достойна пенсия, жилища, жилища за децата им…

Тьотя Шура го хвана за ръкава на палтото, обърна го към себе си, повече от минута го гледа в упор, трепкаха волевите скули, острият нос още повече се изостри в мълчаливия си укор, после майчинската ръка легна върху раменете му:

– Разбира се, сине мой… У нас знаят, няма какво да разказвам. Аз имам всичко. Но има неща, които не могат да се дадат, няма и от къде да се вземат, за да се дадат. Ако отида в Москва и седна да гледам старините си, да ползвам само благата, тогава за какво, в името на какво загинаха всичките соколи на голямото ни семейство… На стари години, лани, прибрах един старец в московското си жилище, не, не любов, сине, просто така, да има човек, с който да си обираме самотата на старите години… Но и там не се застоявам, там съм  само в най-студените зимни дни… Не-е, не съм учила много, път зная да правя, път ще правя докато съм жива… Да вървят хората след мен по светли пътища.

 

 

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top