НОВА КНИГА НА ЯНА КРЕМЕНСКА

НОВА КНИГА НА ЯНА КРЕМЕНСКА

Враца, Изкуство и Култура 0 Comment 57

На 9 април, в Младежки дом – Враца, Яна Кременска представи новата си книга „Сянката на Господ“, още едно потвърждения за яркия й поетичен талант.
На нашите читатели предлагаме няколко стихотворения от стихосбирката „Сянката на Господ“ .

 

ЦЯЛА ВЕЧНОСТ

Може би отскоро. Може би цяла вечност.
Но усещам как тихичко ми прелива човечност.
Може би и той знае. Може би се досеща.
На ръба на сълзата се усмихвам отсреща.
Вероятно е някакво. Вероятно е всичко.
Обяснява се сигурно с няколко срички.
Но понеже не мога – си мълча и го дишам.
И с душата си честно и по детски му пиша.
Може би сме си близки. Или звездни роднини.
И сега го намирам след светлинни години.
Няма всъщност значение на кого как изглежда.
Ако нещо не схващам, той спокойно превежда.
Това дето се случва, не го пише във книжките,
но говоря със него чрез невидими нишки.
И е детство, и дом, и уют, и коприна.
И изобщо не трябва да има причина.
Давам всичко. Прегръщам. И изобщо – това е.
И му вярвам, и зная, че и той също знае.

***
ТАКА ГОВОРИ, ЧЕ МОГА ДА СЛУШАМ ОТ ТУК ДО КАМБАНИТЕ.
Така мълчи, че онази земя-долната, ми е посестрима.
Как оцелявам? Превързвам чуждите рани.
А на най-горестните измислям щастливи песни.

 

КАЖИ МИ

Поискам ли да съм дете, крада череши.
Катеря се по най-високото и се люлея
на оня клон, за който казват знаещите,
че по рождение съм почнала да режа.
Когато си говорим – ставам нежност
и с таралежите си късаме бодлите.
Играем на „Обича ме не ме обича“
и после в голотата си се крием.
Извадя ли усмивката си, ставам тъжна,
защото все се сещам за зъба,
който дължа за зъб и още нещо.
Окото за око е дълг на други зрящи,
а аз се вглеждам във очите на пчелата.
Прашецът по краката й е обещание,
че някога, съвсем като прашинките,
ще се поставя дето ми е мястото.
Сега подреждам теб, черешите, света…
Поставям те съвсем, съвсем отляво,
за да не се налага да запомням и да питам:
Кажи ми, Господи, къде съм го забравила?

 

НАРОДЕЦ

Шарен народ. И обича, и мрази.
Псува на майка… И свиква.
Вярва, че Господ още го пази.
Само че Господ отвиква.
Никакво не е. Ни за герои,
нито за верни куршуми.
Повече чужди, по-малко свои.
Страшен народ!… На думи.
Пие до смърт, а стъпва на пръсти.
Като тъгува, се смее.
Види площади и там се кръсти.
В храмовете си пее.
Опак народ. Сватби ялови вдига.
Кланя се на измекяри.
Като не може да се надига,
си препикава дуварите.
Какъв ти Левски, какъв ти Ботев…
Бостан. И тиква до тиква.
Пее Балканът. Пее по ноти.
А Свободата… свиква.

 

СЕЛЦЕ

Боже, такава проза е,
че чак се ражда поезия.
Село е. Диагноза е.
Припек… И пълна амнезия.

Къщици, слепени от вглеждане.
Мравчици щъкат само.
Гледа под писани вежди
църквица с щръкнало рамо.

Боже, ти тук ли живееш
и на какво си стопанин?
Можеш ли? Ще посмееш ли
да му докоснеш раните?

Гледай! Старица и куче.
Тази любов е няма…
Нишчица времето суче
и бавно придърпва мама.

Нито е време за нещо,
нито е време за взиране.
Слушай, нали се сещаш –
не ми е ден за умиране.

Боже, такава проза е,
че чак се ражда поезия.
Село е . Диагноза е.
Припек… И пълна амнезия.

 

ЗАДУШНИЦА II

Татко е някъде. И ме мисли. И не престава да се тревожи.
Усещам го винаги. Усещам го с дъх и с кожата си.
От небето дотук и обратно… И аз ужасно приличам
на мъжа, който и от оня свят не престава да ме обича.
На мъжа, който ми знае невъзможните дни и нощи,
но не престава да ми прощава. И все има за какво още.
И който точно в този момент, точно сега, диша чрез мене.
И на когото съм най-истинското мъжко стихотворение.

***

ИСКАМ ДЪЛГО ДА СИ МЪЛЧА И МЪЛЧА.
И изобщо за нищо да не ми се говори.
Сега тъгувам единствено за дъжда,
който никога няма да се повтори.

***
ЩЕ ДОГОРИ ОГЪНЯТ. НА ИЗГОРЕВИ ДЪРВА ЩЕ УХАЕ.
И когато всичко е само пепел,
аз до дъното и до небето все пак ще си зная,
че е останало едно въгленче – да ми свети.

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top