Деградация на властта и посредническите органи… Как може Maкрон да възстанови връзката с французите, пита френският всекидневник L”Express.

Народната мъдрост ни предупреждава да се пазим от тихите води. На фона на щастливата глобализация от известно време се наблюдава някакво объркване, което сякаш се изпарява в “атомизацията на демократичните общества”, предсказана преди два века от Токвил. Това раздробяване, пише философът, “усилва апатията на гражданите и чрез ефекта на снежната топка, докато централната власт се засилва, увеличава чувството на безпомощност у гражданите”.

Движението на жълтите жилетки, което потопи изпълнителната власт в безпрецедентна криза, далеч не отменя пророчеството на Токвил. Приливът на съвкупно недоволство – колкото разнообразно, толкова и често противоречиво – показа чрез внезапния си, неконтролируем и дори неуловим аспект, доколко тази атомизация на обществата прави управлението във време на гняв сложно.

С кого и за какво може да се води дискусия при липса на мажоритарни представители? Какво може да бъде обещано, когато доверието и вярата във властта са толкова подкопани? И какво от това, че 85% от французите казват, че “политиците като цяло не се притесняват какво мислят хората за тях”? “С движението на жълтите жилетки не сме свидетели на въстание – дори и тук-там да се забелязва бунтарско поведение. Това, което цари и разрушава обществото днес, е по-скоро беззаконието”, смята френският политически философ Марсел Гоше. С други думи, спад на вярата в общите ценности, което води до намаляване или унищожаване на обществения ред.

Правителството, жертва на тектоничен удар, който неговият предшественик успя да избегне, сега трябва да “се спогажда” с някои дадености, които правят управлението повече от трудно. Сред тях е появата на социалните мрежи, които действат като кондензатори на разгорещеното обществено мнение. Но нека споменем и модата на подозрението, слабата и извъртаща се политическа опозиция, посредническите органи, медиите…

Но дори в окото на бурята изпълнителната власт запазва някои лостове на свое разположение. Основното нещо – от политически характер, разбира се – би било президентът да извърши лична революция. Първоначалната му грешка, вероятно подхранвана от предизборната му кампания, беше да повярва, че институциите ще му позволят да управлява по линия на малцинството (той смяташе, че времето ще покаже, че това е най-доброто).

Но електоралната база на макронизма – 24% от гласовете в първия кръг или 18% от регистрираните – не му предоставяше необходимата политическа свобода на действие. Да го разбере, не би означавало да се откаже от обещанията и убежденията си, но трябваше от самото начало да вземе под внимание искането, изразено от Франция, която не беше гласувала за него. Твърде късно ли е вече за политическа реформа? Големият национален дебат, ако намери силен институционален отклик – например инструментът за референдум – би могъл да я инициира.

И накрая, има още едни отношения, които се нуждаят от поправка – връзката между президента и французите, между управниците и управляваните, която в нашата страна, повече от всякъде другаде, надминава нивото на езика и речника. Защото макронизмът от първата година твърде често се губи в безполезен жаргон. Президентът не трябва да посреща населението в “мемориална и териториална бездомност” (както направи Макрон през ноември), а той самият да отиде при французите.

Технократският жаргон и управленският английски език помагат за удебеляване на стената, която разделя “Франция отгоре” (малцинството) от “Франция отдолу” (мнозинството) и прави обществата неуправляеми. През октомври 2014 г. есеистът Жак дьо Сен Виктор пише: “Поради изчерпването на големите хоризонтални разделения, породени от Френската революция (дясно и ляво), се връщаме към вертикалните разделения (високо и ниско), дефинирани през XVI век от Гишарден, който противопоставя “ил палацо” на “ла пиаца”. За да поеме отново контрола, главата на държавата трябва да поднови връзката между площада и двореца. Амбициозна програма.

Превод: Петя Михайлова

 

Източник: EPA/БГНЕС