Путин и огромната сянка, която хвърля

Путин и огромната сянка, която хвърля

Свят 0 Comment 9

Димитър Петров

Когато си президент на една от най-големите световни сили, няма как да не си почти постоянно в центъра на вниманието на всички, които наблюдават и коментират международната политика. В случая с президента на Руската федерация Владимир Путин обаче интересът отдавна премина границите на нормалното и се превърна в нещо като митология.

И привърженици, и противници на Путин му придават почти свръхестествени качества. И докато първите черпят вдъхновение основно от сайтове за фалшиви новини (често изфабрикувани в самата Русия), то интересно е да се анализира отношението на вторите, според които руският президент е в основата на всяка по-мащабна криза по света.

Путин предреши изборите за президент на САЩ. Путин предизвика Брекзит. Путин стои зад протестите на “жълтите жилетки” във Франция. Путин подстрекава каталунци и шотландци към сепаратизъм. Путин насочва бежанския поток от Африка и Близкия изток към Европа. И така до края на света…

Наистина ли светът се управлява от Кремъл?

Що се отнася до първата изброена теза, руска намеса в американската предизборна кампания очевидно има (и към момента тече разследване в какво се изразява тя), но мащабите на тази намеса няма как да се приемат за сериозни, още по-малко решаващи. На фона на милиардните бюджети за кампания на двамата кандидати, 400-те хиляди долара, инвестирани в интернет-тролове и хакери, са капка в морето. А твърдението, че американските граждани са си избрали “удобен” за Русия президент (благодарение и на руската намеса) някак си олеква след като миналата година Доналд Тръмп все пак подписа закона, с който влизат в сила нови санкции срещу Москва. Като прибавим и постоянният натиск към съюзниците в НАТО да приведат военните си бюджети в съответствие със споразуменията от Уелс (разходите за отбрана да са минимум 2% от БВП – нещо, което мнозина европейски държави все още не спазват), то излиза, че май предшественикът на Тръмп Барак Обама беше по-удобен на Кремъл.

Останалите изброени твърдения си приличат по това, че се отнасят до кризи, които обслужват руската геополитическа доктрина за дестабилизиране на Европа. Но да се твърди, че са инспирирани от Путин, е меко казано пресилено.

И френските протести, и национализмът на каталунци и шотландци си имат свои вътрешни предпоставки, които няма как да бъдат обяснени детайлно в рамките на този материал. С Путин или без, тези кризи съществуват от доста време (протестът на “жълтите жилетки” е резултат от натрупване на проблеми във френското общество, много преди идването на Емануел Макрон на власт) и би било несериозно да се пишат на неговата “сметка”. А влиянието, което Кремъл евентуално е оказал върху бежанската криза от последните години, може да се търси основно в руското участие в конфликта в Сирия (но да не забравяме, че Русия там далеч не бе единствената намесена външна сила).

Прочее, парадоксално е, че Путин хем е обвиняван за предизвикването на Брекзит (резултата от референдума), хем е набеждаван, че стои зад възхода на шотландските националисти (което пък е ответна реакция именно срещу наближаващия Брекзит).

Друг интересен момент е създаването на легендата, че редица европейски политически лидери са марионетки на Владимир Путин. За такива се спрягат Виктор Орбан, Марин льо Пен, Матео Салвини, Милош Земан, Хеерт Вилдерс… Говори се за сериозна подкрепа (логистична и дори финансова) от страна на Кремъл към различни европейски партии от крайнодясната и крайнолявата части на политическия спектър – “Алтернатива за Германия”, френския “Национален фронт”, белгийската “Фламандско действие”, гръцката “СИРИЗА”, испанската “Подемос”… (Тук няма да споменавам българските партии, тъй като нашият случай е по-особен и е свързан с традиционния политически феномен “русофилство”, който практически отсъства в другите европейски общества.)

В международните отношения винаги е имало зависимости и най-вероятно винаги ще има (достатъчно е само да си спомним за “четворката на Ким Филби” и шпионската ѝ дейност в полза на Съветския съюз). А като се има предвид агентурното минало на самия Путин, днешните руски служби със сигурност знаят как да вербуват чужди политици. Но дали набедените са наистина зависими или вербуваните от Кремъл трябва да се търсят в съвсем друга посока? Отговорът следва да дойде от разузнавателните служби на съответните страни, но въпросът засяга и коментаторите. Например, ако Орбан е зависим от Москва, как така подкрепи Украйна в конфликта за Керченския проток?

И тук се пропуска нещо много важно – дори даден политик да е “пробит” от Кремъл, то неговите привърженици няма как да търпят дълго слугинаж към чужда държава. Да, Льо Пен бе забъркана в скандал с партийни кредити от руска банка, а Салвини лобира за премахване на европейските санкции срещу Русия (даже щял да създава международна коалиция за това), но избирателите на “Фронта” и “Лигата” са хора с национално самочувствие и имат свой дневен ред, който никак, ама никак не включва руска доминация над Европа и над техните страни в частност. Същото се отнася и за “Фламандско действие”, ЮКИП, АзГ и т.н. Фактът, че тези политически сили не губят подкрепа въпреки обвиненията в прокремълска линия (ЮКИП губи, но поради факта, че консерваторите им иззеха анти-ЕС говоренето), означава, че нещо в тази легенда сериозно скърца.

В действителност, онези, които (не)волно помагат на руската доктрина за компрометиране и дестабилизиране на ЕС, са именно представителите на статуквото, на либералния консенсус в Европа: Ангела Меркел с подкрепата ѝ за “Северен поток 2”; Ги Ферхофстадт с комсомолския плам, с който нападна Унгария и накара мнозина европейци да си помислят, че Европейският съюз е заприличал на Съветския; брюкселските евроид., пардон евробюрократи, които само се чудят каква нова безумна регулация да измислят; “културните марксисти”, които сякаш нарочно потвърждават руската теза за “ЕвроГЕЙския съюз” и зорлем превръщат европейски граждани в симпатизанти на Путин; и последен, но не по важност, Жан-Клод Юнкер с наградата си за цялостно творчество в конкурса по неадекватно поведение.

Именно днешните либерални елити извършват най-голямата услуга на Кремъл. В Москва са наясно, че няма как да конкурират ЕС по отношение на икономика и жизнен стандарт. Затова атакуват наричаната от тях “Гейропа” на ценностно ниво – “вижте те какви са упадъчни, за разлика от нас”. Путин се опитва да представи Русия като ценностна, консервативна алтернатива на либералния разгул в ЕС. И поне на пръв поглед успява (на пръв поглед, защото при втория лъсват всички пробойни в “консервативния” имидж на Русия – рекордни нива на аборти, самоубийства, алкохолизъм, наркомания, венерически болести и т.н.). Но нелепите представители на европейския “либерален консенсус” правят така, щото на много европейци Путин да им изглежда нормален и даже симпатичен (въпреки олигархичната икономика и погазването на човешките права в Русия).

На фона на трагикомичната оскъдица на лидерство в Западния свят Владимир Путин изглежда съвсем прилично и даже донякъде достолепно на световната сцена. В смисъл, не че той е кой знае колко голям, но опонентите му като цяло са твърде невзрачни. В едно друго време, в компанията на титани като Рейгън, Тачър, Митеран, Кол, Валенса, Хавел, папа Йоан-Павел II, Путин би изглеждал нисък не само на ръст, а и като успех на международната сцена.

На геополитическата сцена Путин изглежда “голям”, но сянката, която хвърля, е несъразмерно по-голяма. Редно е да се замислим защо е така. И да го преценяваме адекватно, а като наш геополитически противник (днешна Русия възприема Европа като враг, което не винаги е било така в руската история) да му намерим ефективно противодействие. И на него, и на сянката му.
(Източник: ЕПА)

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top