ДЪГА Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese


НАЦИОНАЛНО МЛАДЕЖКО
ЛИТЕРАТУРНО ОБЕДИНЕНИЕ

„О К О Л Ч И Ц А“

На 29 май 2012 година във Враца бе създадено Национално младежко литературно обединение „Околчица“. Основатели на обединението са младите таланти на България, участници през годините в Националния конкурс за есе и стихотворение „Живеем в земята на Ботев“ както и млади автори на алманах „Околчица“. Някой от тях вече издадоха първите си книги - Бина Калас, Димитър Гачев - Пловдив, Радост Даскалова, други се развиват изключително успешно и непременно ще участват в развитието на българската литература, трети правят първите си талантливи стъпки...
В литературно-художествения алманах „Околчица“ през годините бяха отпечатани произведенията на Антония Маркова, Ева Тошкова, Джихан Мустафа Юсуф, Владимир Любомиров Добрев, Анета Светлозарова Стефанова и Светлана Георгиева Няголова от Силистра, Николина Георгиева Нейкова и Цветелина Любомирова Първанова от Кърджали, Инна Любомирова Иванова, Петилина Тихомирова Петрова, Елеонора Граматикова, Лина Иванова Славчева, Ива Иванова Кръстева и Мила Веселинова Божкова от Варна, Яна Иванова Жекова от с. Тръстиково, община Аврен, Гергана Тотева от Стара Загора, Мария Николаева Барантиена и Невена Елисеева от Бургас, Ваня Кирилова Георгиева от Пещера, Тодор Георгиев Узунов и Ренета Георгиева Бакалова от Пловдив, Лилия Буюклийска и Дамяна Цветанова Радионова от Русе, Христина Живкова Желева, Мария Янкова Янкова и Василена Атанасова Колева от Свиленград, Мариела Наплатанова от Панагюрище, Мартин Руменов Георгиев, Момчил Еленков, Калина Попиванова Кръстева и Яна Николаева Георгиева от Враца, Мартина Георгиева Вичева и Божидара Маргаритова Лазарова от Сливен, Александър Димитров Терзиев от Перник, Сибел Мисан от Велинград, Мария Стойчева Колева от Карнобат, Венета Владимирова Димитрова от София, Фериха Исмаил от с. Яворница, Петричко, Петя Илиева Янкулова от Петрич, Гергана Велева от Благоевград, Деляна Евгениева Генова от Стражица, Николета Димитрова Карамилена от Шабла, Емилия Харизанова от с. Пороминово, Кюстендилска област, Натали Калчовска от Търговище, Стела Валентинова Герова от Пазарджик, Марк Марианов Добрев от Хасково, Дени. Р. Хасан от Дупница, Христофор Пламенов Рачев от Габрово, Радостина Илкова Дончева от Етрополе, Стефан Александров Игнатов от Велики Преслав, Мелиха Нихатова Хаджиева от с. Горна кула, община Крумовград.
Националното младежко литературно обединение „Околчица“ ще бъде събирателното място на талантливите и родолюбиви деца на България, ще
отстоява Ботевското начало в българската поезия, българският дух и душевност, ще съхранява и развива исконните традиции на българската литература.
Литературно-художественият алманах „Околчица“ ще дава трибуна на младите, ще ги подкрепя в търсенията и в пътя към по-високо художествено майстроство.


На нашите читатели предлагаме творби на младите участници в Националното младежко литературно обединение „Околчица“

Петилина Петрова

В ЗЕМЯТА НА ЧЕСТТА


Колко години още трябва да минат, вода да изтече, ние да почакаме да дойде нашия Спасител, да ни очисти от натрупаните грехове, да ни посочи звездата, която да следваме, току що върнали си зрението след десетилетия пълна слепота!… Ние още се надяваме, че Огненият лидер с остър поглед и изразителни смели очи ще преобърне цялостната политика и поведение на българина. Някой като Христо Ботев…

Безлични са някак думите ни — опити да опишем Патриота, Българина, Човека. Той, единствен той би могъл да ни върне куража, стимула, съвършенството. Някой хора живеят и крачат по пътя на съдбата си, следват я, а той се отдели от нея, сякаш за миг прекъсна живота си, притаил дъх, плаващ сред бурните води на Дунава, без страх, но с доблест срещу врага — плюнката, задушаваща обществото.

В думите си долавям нотките на респект и силна почит, усещам изразите, пълни с благодарност, наситени с необикновено спокойствие, но и оправдан драматизъм. Не идентифицирам или сравнявам Ботев с Господ, как и бих могла, прекомерна дързост е да обожествявам. Аз просто се целя на високо, решена да разкрия образа на смелия водач, патриот и боец, така както никой поет, писател или журналист не е успявал. Защо си поставям точно такава задача? За слава, за чест или пък гордост? Не! Тук тези неща — изблик на социалните, още неулегнали съвременни нрави, нямат дори второстепенна роля. Аз искам да разбера нещо съвсем различно. Откъде Ботев и всички останали борци, знайни и незнайни, богати и бедни, но еднакво нагнетени срещу робството и загрижени за бъдещето на България…, та, откъде тези смели мъже и жени са почерпили идеята, силата и куража да се справят с врага, да се докажат като Човеци?! Защо и ние днес не можем, ей така, за едното общо благо, да поработим в интереса български, да открием нови кръгозори, да спрем да крадем от семейната паничка и да проявим макар и капка достойнство и уж всепризнатата българска чест? Защото нямаме водач, ще кажат някой… За какво е пламенно и горящо сърце, сред милиони вкаменели и сраснали се с бита, проблемите, шума от оплаквания? Ще го послушаме ли или дори няма да си направим труда веднага да го разкритикуваме, да го обвиним, че въобще се е родил.

Животът не може повече да продължава така! Светът ще продължи да се върти и без България, но сърцето на Европа ще спре да бие, душата на Балканите баладично ще страда и гори за великолепното минало… Бягам ли от темата или съм на прав път, като се гмурвам в невероятната ни история? Няма нещо по-ценно от Спомена и Поуката. Ние днес и едното забравихме, и другото намираме за предмет с ниска стойност. Няма да можем да Пораснем, докато не се поучим от раните в детството. И да прелетим през потенциала си ще е трудно, щом забравим крилете си в дупката на забравата и вледеняващия страх… Щом сме толкова силни и могъщи, защо не се справим веднъж завинаги със ситуацията? Гордо да преминем на правилния бряг, да се справим със слоевете инат и безверие, да разрушим преградите и освободим, пак и отново, туй що си е наше, що е завещано като наш дом.

Не насилието и наивните митинги ще ни спасят, кой не вижда, че бликат от евтин комерсиализъм и неопитен политически фалш. Ние имаме нужда от вдъхване на увереност и сила, от спокойствие и воля, от стимул и кураж… Смелост трябва на този народ, чувство за извисена свобода, без идеализирани, някак ограничени вопли, а реални дела, които ще ни отведат към успеха, щастието и окончателното решение, да станем спасители от мъките, художници на една нова, слънчева картина — със спомени от миналото и план за себедоказване и изключителна мотивация за едно ново време, за една нова България, чиито корени са в земята на Ботев…

“Околчица“, 2008


Людмил Младенов - "Земя и небо"


Владимир Любомиров ДОБРЕВ,
17 г., Силистра

НАЙ- ВИСОКИЯТ ВРЪХ

Земята, в която живеем, днес не потръпва от гърмежа на черешовото топче и гръмовния глас на Боримечката, нито от стъпките на ония мъже, които я кръстосваха нашир и надлъж, за да пробудят народа и да коват буни. Тогава, преди около 130 години, тази земя носеше името на ония, които я бяха завладели с ятаган и полумесец, а суровите мъже отвъд Дунава я гледаха със сълзи в очите и с непоносима болка в изпосталелите си гърди. Тогава тази робска земя раждаше апостоли, които изричаха огнените си слова и повличаха народа под знамената на революцията.
„Земята на Ботев и Левски" - това е земята, в която живеем сега, но вече свободна. Най-достойните не доживяха да я видят такава, защото си отидоха от този свят с оръжие в ръка, с най-святия б л я н в сърцето - свободата на България.
Едва ли можем да кажем колко достойни българи орисаха тази земя да бъде свободна, по свой си начин и с различна сила. Мнозина от тях потънаха в забвение, но днес няма българско дете, което не знае имената на Ботев и Левски. Христо Ботев, „роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповядва и да прави епохи" - както пише за него един друг български гений - Захари Стоянов. Огнената личност с огнените слова в огнените си стихове и огнения си живот, който не се побира в домашния уют и кротките вечери под асмата. Няма такъв миг, в който Ботев да постави на кантара от едната страна собственото си благополучие, а от другата - свободата на България, когато „тиранинът върлува в земята ни, коли, беси, бие, псува и глоби народ поробен". Вместо няколкото жълти копчета по военната „униформица" и нашивките, които биха му донесли обществен престиж във висшите кръгове, вместо „шапчицата с лустросано ширитче" и щастливия бит на баща на голяма челяд, той избира запустялата воденица, да яде на два дни веднъж, да живее и разделя радост и скръб с ония, които обикновеният народ е считал за измета на България - с хъшовете и хайдутите, които нямали домове с лозници и спяли в съмнителни кръчми. Но рамо до рамо точно с тези хора Христо Ботев се изправя срещу цяла една империя с решителност да я събори дори с цената на живота си. Неговата храна е идеалът за свободна България, пропит във всичките му стихове и публицистични редове: „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин..."; „Често, брате, скришом плача над народен гроб печален..."; „Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее..." Ето, едни такива „разни гозби" готви той, твърде солени за еснафите и спокойните натури: „Който иска да купи нашето отечество, нека се яви в дюгенът на г. Адженова или в кантората на г. Христа Б С-ие, или в капелата. Отечеството ни може да купи секи, който даде повече..." Заглавията на вестниците, които издава в странство, имат същия огнен заряд: „Свобода", „Дума на българските емигранти", „ Будилник", „Знаме", „Нова България".
Животът на Христо Ботев е като вихрена стихия, която никога не си дава почивка. Прав е Захари Стоянов, когато казва, че „ние нямаме работа с човек, който да е живял живот човечески, който да е бил поне един ден нормален..." Между него и нормалните знатни чорбаджии има непреодолима пропаст - те винаги са ненавиждали бунтарите. Презрян от тях, гладен и с нескрита ярост се скита Ботев далеч от земята, в която се е родил, от неговата земя. И в същото време - щастлив, защото „работи за сиромасите и подритнатите свои братя" и денонощно мисли как да се освободи поробеното му отечество. Как бленува за Калофер и легендарната планина, за бистрата Тунджа и красивите български села. Но яростно се изостря перото на поета и публициста, когато си спомня: „В Калофер познах аз чорбаджията и сиромаха, турчина и народа..." За него няма среден път и той не може да направи компромис - единственият начин, чрез който може да се освободи поробената му родина, е революцията. Не просветната идеология за постигане на национално самосъзнание, за която ратува Каравелов, а само въоръжена борба. Не можем да мерим стихията на Ботев с аршина за обикновените личности, нито можем да изработим рамки за личността му. Интернационалист по убеждения, той вярва в Парижката комуна и счита, че една балканска Федерация би решила балканския въпрос. „Вярвам в единната обща сила на человеческий род на земното кълбо, за да твори добро..."
И когато на 16 май 1876 година стъпва със своите 200 другари на Козлодуйския бряг, Христо Ботев коленичи и целува родната земя. Тази земя, по която и ние днес стъпваме. Със сигурност са имали съзнание, че отиват на смърт. Развели са знамето, на което пише: „Свобода или смърт". Отиват „на помощ на своите въстанали братя българи, които отдавна се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права". Вероятно ентусиазмът им е граничел с безумие, вече са си представяли свободна България. Очаквали са да се присъединят много българи - напусто. В селата кепенците на прозорците са затворени, къщните порти - залостени. Еуфорията полека отстъпва място на скръбта. И на яростта. Вече със сигурност са били готови да умрат. На върха. Самите те са били връх, а най-висок между тях се е извисявал Христо Ботев.
Където и да отидеше огненият поет, публицист, революционер, все щеше да е Връх.
…А ние не бива никога да забравяме, че живеем в земя, целуната от Христо Ботев.


. Георги Данчов - "Свободна България"


Дамяна Цветанова РАДИОНОВА,
16 г., гр. Русе

ДВЕТЕ БЪЛГАРИИ

Близо милион българи са някъде по света. Повечето нямат намерение да се върнат. Никога. По-голямата част от тях са млади.
Българските ученици са на девето място по употреба на алкохол. Всеки трети е опитвал дрога. Всеки втори пуши или е запалвал цигара. Десетина процента не завършват училище, а в малките селища училищата отдавна са закрити „по икономически съображения”. Около осемдесет процента от децата и младежите са ставали жертви или свидетели на насилие. Агресията в обществото и сред подрастващите е на път да се превърне в ежедневие – черна българска пандемия от престъпления и катастрофи по пътищата.
Престъпността стана норма. Вестниците и новинарските емисии са пълни с убийства, кражби, рекет, отвличания, изнасилвания, блудства, малтретиране, измами, подкупи на всички нива на властта и политиката – в по-малки и в особено големи размери. В която и европейска или световна организация да влезем, скоро тя започва да ни изпраща „критични доклади” и да ни спира субсидиите – защото изпълняваме правилата само на хартия, а иначе правим каквото си искаме и каквото не трябва. Ние сме живото доказателство, че и най-добрата идея може да роди чудовища на нашенска почва.
Всъщност нашенската почва, преди една от най-плодородните в света, отдавна вече не ражда. Не ражда домати, чушки, краставици, картофи, чесън, ябълки и круши, дори боб. Внасяме ги от всички възможни краища на света. Земеделците, вместо да сеят, обикалят институция след институция да си търсят правата, субсидиите, кредитите, компенсациите. Животновъдите изкарват животните по-често по площадите и магистралите, отколкото на паша. Затова ядем месни продукти, в които няма месо, и сирене, направено без мляко. Дори в традиционното българско кисело мляко млякото е малко, останалото е … нещо си. Някакви боклуци.
Защото боклукът е най-важното нещо в държавата. Всички боклуци са в София. И с това няма справяне.
Българите са най-бедните в Европейския съюз. В пъти, в много пъти по-бедни от останалите. Българските пенсионери са най-бедните сред българите, те са най-бедните пенсионери в света. Нищо, че тъкмо те са построили „нова” България. Нацията е сред най-нещастните и най-песимистично настроените. Въпреки че по брой луксозни возила на глава от населението (на няколко отделно взети глави от населението) сме в челните световни позиции.
В тази страна всички проблеми се решават или с есемеси, или по телевизията: от дупките по пътищата до животоспасяващите лекарства. Иначе остават нерешени…
Тази земя не е земята на Ботев! Тази земя не е моята земя – не искам да е! „Тази земя, простете, е чужда!”(Май някой вече го беше казал.)
Има и друга България.
На младите, които обичат страната си и остават тук въпреки всичко. На учениците, които печелят международни олимпиади и конкурси. На спортистите, които поставят световни рекорди и гордо вдигат на пилона българския флаг. На фолклорните ни състави и на оперните ни певци, които изправят на крака публиката в различни краища на света. На ония отрудени обикновени хора, които знаят, че за да ядем хляб всички, първо трябва някой да го произведе. И произвеждат хляба. Или учат децата – като учители или като родители – че „българин” не е диагноза, обида или присъда, а право на гордост, която трябва да бъде извоювана и отстоявана всеки ден. Лично и колективно. Има България и на тия, които не си мълчат, а излизат по площадите и отстояват гражданската си позиция. Които се хвърлят в горящи автобуси, за да спасят всички, освен себе си. Които дават последния си лев за болно дете или приютяват сирак. Които вместо двукати вили строят църкви.
Има я тази България!
За нея умря Ботев! Макар че преди 133 години, в последните си мигове, и той е прозрял истината за двете Българии. За едната, която е тръгнала с него курбан да става за свободата. И за другата, която живее според пословицата, измислена от нея самата – за преклонената главица, дето сабя не я сече; която страхливо се е изпокрила по къщите си, вместо да тръгне към Околчица, и не е дала на четата му дори чаша вода. Но Ботев се е жертвал, за да слее тия две Българии в една. Надявал се е, че саможертвата и свободата ще са достатъчни.
Затова сме в дълг пред него. Този дълг не може да бъде изплатен с чествания „по повод”, с гръмки речи или венци. Поетът Рашко Стойков беше писал, че нямаме право да живеем така, сякаш Ботев не е съществувал. Това е начинът: да не забравяме, че живеем в земята на Ботев.


Людмил Младенов - "Три верни сина на една родина"


Николина Георгиева Нейкова, 21 г.
студентка, Академия за музика,
танци и изобразително изкуство -
Пловдив

ЗРЪНЦЕ ГОРДОСТ

Когато овчарите свиреха с медни кавали по равните тракийски поля, земята цъфтеше и раждаше жито. Житото ставаше залък хляб, топящ се в устата на морни жътвари, на забрадени в черни забрадки майки, на хубави млади девойки и на всички, които бяха гладни.
Когато земята грееше в майска утрин, събрала в себе си дребните жълтици слънчеви лъчи, светът не знаеше, че там някъде, отвъд планини и стръмни могили, отвъд хладни гори, през села и дълбоки долини, гордо лежеше една земя - земята на нашия живот, на дедите ни, на хляба и сладкопойните птици - нашата земя Тракия.
Зиме,спяща под мека бяла черга, криеща в топли пазви едро жито; лете кипяща от звън на сърпове, огласяна от тъжните напеви на уморените и бедни българи, които сякаш търсят в угарта й не зрънце жито, а зрънце надежда. Тракия, нашият дом, минало и нашата вечност, е събрала сълзите на целия божи свят. Сякаш всяко човешко око е плакало над нея. Тракия е взела очарованието на красивите девойки, газили с боси нозе росните й треви. Това е земята, която ние носим в себе си, нашата вечно жалеща майка, която се е раздавала както от топла пита се кърши комат хляб. Давала е от себе си на света, Вселената е взела от нейните комати пръст и е раздавала на чужди, незнайни хора.
Само звънкият плач на гъдулката е останал сякаш забравен, за да запази във времето и да напомня за Тракийските съкровища, скрити в пазвите на нашата малка България. Да носи песента за ония страшни времена, в които Тракия е била обляна в кръв и черни сълзи, да разказва за самодиви, церящи хайдушки рани.
Угасне ли морният ден, смрачи ли се, тракийски самодиви лудо заиграват нестинарско хоро. Под белите им нозе блести жарта, блестят сълзите на тракийските бежанци, светят черните очи на тракийски юнаци и алени устни на гиздави моми. Белите самодивски одежди призрачно режат тъмнината и хладния мрак, а някъде горе, в тъмните усои, пее онази гъдулка, дето носи от векове песни, плач и кървава пот. Свири и пее в тъмни, дълбоки долини, пее, не спира. Реди песен за това, че вечността на Тракия не се е прекършила хиляди лета и зими. Загубила е много от своите деца, плакала е над много юнашки гробове, простила е на много предатели. Но никога не е спирала да бъде силна и млада, сякаш новородено момиче, плачещо в люлка. Не е посървала и не е била с глава, наведена надолу. Тя пее и танцува вечното българско хоро, наредено от моми и момци, утолява нашата жажда с чиста, изворна вода, дава ни от своя хляб.
Днес нашата земя е по-китна и по-красива от всякога. Малка, колкото пролетно цвете, красива и омайна като голам майски букет! Отрязаха косите й, избодоха очите й, но никой не успя да вземе сърцето й.
Сърцето на Тракия, сърцето на България сме ние, нейните деца. Лутаме се по света, но пак се връщаме тук, в земята на Ботев. Връщаме се, защото нийде по света няма такъв мирис на обич и вярност, на топла пита и сладък мед. Други народи много са взели от нас, но и много са ни дали. Давали са ни гордост и достойнство, защото всяка капка кръв в защита на Отечеството е зрънце гордост българска. Всяка шепа пръст, подарена от тракийските земи, е три шепи величие над всички народи!
Днес отново се връщаме в твоите прегръдки. Идваме с насълзени очи и жажда, тичаме през света, за да се върнем по-бързо у дома - при хляба и виното. Хлябът, роден от белите ръце, и огънят, запален от горски съчки.
Прости ни, майко, че толкова време не запяхме твоите песни, песните на жътварките, не отчупихме от твоята топла пита, не се заслушахме в плача на гъдулката! Бяхме слепи и обезверени.
Днес се завръщаме при теб, по-копнеещи от всякога да те прегърнем и да се поклоним пред твоята обич.


Цено Ценов - "Хъш"


Емилия Александрова ХАРИЗАНОВА,
17 г., с. Пороминово, Кюстендилска област

ИМЕ

Да бъдеш млад, да си във сила мъжка,
да имаш дъщеричка и любов.
Отечеството в робство да се люшка
и ти на всичко - да го възкресиш –
да си готов!

Да тръгнеш със запалени зеници
и сто момци към лобните скали
и някакви митично храбри птици
да търсят твойте кървави следи!

Да пееш и скърбиш, да си безсмъртен,
да изкачиш най-стръмната Голгота.
Към бъдещето все да си запътен…

Тогава името ти ще е Христо Ботев!


Гергана ВЕЛЕВА,
17 г.,гр. Благоевград


РАЗКРЪСТНИЦА
или
ЖИВЕЕМ В ЗЕМЯТА НА БОТЕВ

Беше месец май. Седях сред тревите в местност със странното име Разкръстница. Седях сред отломки от български героизъм и дух, пропити в пръстта на времето и държах в ръцете си бучка пръст, върху която бързо вървеше малка мравка - пътят й криволичеше из бучката земя като че ли това беше цялата планета за нея. Тази картина ми напомни нашите земни пътеки, които се лутат по стръмнини и падини, по опасни пътища и закътани долинки,напомни ми разкръстната ни и велика историческа съдба...
Загледах се пред себе си и видях като в подокеански пейзаж пясъчните пирамиди на Мелник и вълшебните възвишения на Ирин-Пирин. Колко си красива, Родино -"от Цариграда до Сръбско...от Бяло море до Дунав, /по румелийски полета "с твоите гори и върхове, с бурното си море и тичащи реки!
Чинарите прошумоляваха със зимната си шума, сякаш някой разлистваше древна книга. И се събудиха от безсмъртието създателите на нашата история! Аз се пренесох в други времена, с други образи и герои.
… Един млад, двадесет и осем годишен българин пише своите прощални писма. Годината е 1876-та, а той без колебание оставя всички други чудесни възможности, които предлага съдбата на един здрав и талантлив човек, всички възможности да бъде щастлив и свободен далеч от родината, всички без една - възможността да изгуби живота си в името на свободата на Отечеството. Той е гениален поет, неподражаем журналист, оратор, човек, надскочил със столетие съвременниците си! Защо избра трънливия път на саможертвата? Защо не надари културата ни с ненаписаните си талантливи стихове? Защо малкото му момиченце никога не ще го види? Защо старата му майка не ще дочака първородния си син?
През стотиците бариери на времето чувам неговия отговор: За да я има свободната ни Родина!
Великата тръпка на саможертвата ме разтърсва и ме променя. Какъв заразителен пример!
… 1885 година. Един кораб, носещ се към България с десетки студенти и емигранти на борда. Всеки изоставил учение и лични цели и поел пътя към родината си, за да защити крехката й свобода. Сред тях е студентът Цветан Радославов, който в миг на вдъхновение създава бъдещия химн на България "Мила родино". С тази песен в сърцата си войните на родината воюват в Сливница и Драгоман.
… 1903 г. Двама млади българи умират едновременно - Гоце Делчев и Димитър Гущанов - две съдби, отдадени на България. Гоце е най-свидното чедо на Македония, което отдава съзнателните си сили на свободата й. Димитър Гущанов завършва право, но никога не става адвокат или съдия, а се завръща в отечеството си, за да умре за него. А е само на двадесет и седем години!
… 1916 г. Нежният лирик на българската поезия Димчо Дебелянов става доброволец във войната. Последните стихове от неиздадената му стихосбирка са открити във фронтовия му бележник - сред петната от кръвта и разкаляната земя край Демир Хисар.
Животът е кръстопът. Силните избират трудните и опасни пътища в името на своята-кауза, а тя по ботевски е С в о б о д а т а!
Калофер, Копривщица, Крушево, Кукуш! Свещени български места, родили толкова смелост. В магическата атмосфера на земите им покълват семената на бъдещето. Героите, които сътвориха свободата с душите и младите си сили.
Връщам се отново в своето време. В родния ми град Петрич героичните имена са по табелите на улиците - улица "Христо Ботев" води от склоновете на Беласица към северните части на родината, може би към Калофер, а улица „Гоце Делчев" води на юг към Кукуш. Този кръстен знак сякаш е метафора и избор. Пак се преплитат посоки и времена, а имената на Ботев и Гоце, Гущанов и Дебелянов ни светят пак!
Ботев и неговите последователи свалят от кръста страдащата си родина. Именно този избор ги прави безсмъртни. Библейски и естествено разбирам притчата на своя народ и се чувствам част от него днес и в това кръстопътно време и място от Европа.
Чувствам се все повече българка и достоен човек от вселената на честта и свободата!


Владимир Гиновски - "Пресветите братя първоучители Кирил и Методий"



Петя Илиева ЯНКУЛОВА,
14 г., гр. Петрич


ВЕЧНОСТ

Христо Ботев!
Виждаш ли Балкана?
Сабята ти е на две строшена.
Дишаш тежко –
кървави следи…
Само жълтата луна върви
към вечността.

Христо Ботев,
не умирай!
Аз съм тук
и дъхът ми спира!
Аз съм на петнадесет години
и дойдох с луната днес.
Тя ме взе във свойта люлка –
да ти кажа,
че градът от камък плаче.
Плаче Петрич.
А пък ти си вечност.
Вечност от сърца –
мойто мъничко
и това на песента.


Деляна Евгениева ГЕОРГИЕВА,
12 г., гр. Стражица

ОБИЧ

Българийо, от слънцето родена,
отгледана от Черното море,
с безкрайна хубост надарена –
завинаги сърцето ми превзе!

И колкото далече да отида,
във себе си ще нося част от теб.
И ако падна – тя ще ме издига.
И болна ли съм – тя ще ми е лек.

И всяка нощ аз тебе ще сънувам –
„земя, като една човешка длан”,
В съня си пак към тебе ще пътувам
И винаги ще се завръщам, знам.

И няма аз да спра да те обичам,
Българийо, едничка на света
И твойто име с трепет ще изричам,
любима моя, прелестна земя.




Натали Б. КАЛЧОВСКА,
18 г.

ПЪТЕКА КЪМ ТЕБЕ

Реките болят те,
изплакали твойте страдания.
Горите тежат ти.
Родино! Децата нехаят.
И бягат, и времето гонят.
За тебе зажалили
носталгично по чуждото бродят
да търсят изгодата, хляба си…
Но аз, Майко, те зная.
Не ми трябват пътища
големи, необятни…
Искам само малка,
скътана пътека,
дето ще ме доближи до тебе,
ще ме пази във сърцето.
Аз имам още много
какво да взема и какво да дам.
Поднасям ти на думите
нестихващия плам,
че ако на земята
някога ми се предложи рая –
пак теб, Родино, бих избрала.


Светлана Георгиева НЯГОЛОВА ,
17 г., гр. Силистра


БЪЛГАРИЯ


Тук е тихо от много години
и тревите са страшно красиви.
Тук главите тежат като мини
в долината на мълчаливите.

Тук е кротко. От много отдавна
само лекия вятър преживя.
Вековете се точат бавно
сред трънаци и крепости диви.

Ала нощем, когато заспиваме
и в небето потрепват звездици,
в долината на мълчаливите
разцъфтяват милиони зеници

и ни гледат, дълго ни гледат
с възпалени очи мълчаливите,
разузнават и сякаш претеглят
тъмните тайни на живите.


Ярослав Вешин - "Самарското знаме"


Яна Иванова Жекова
14 г., с. Тръстиково, общ. Аврен

ПЕСЕН ЗА ХРИСТО БОТЕВ

Мома на гора думаше:
- Горо ле, горо, зелена,
знаеш ли, горо, помниш ли
юнак през тебе да мина
през май месец, напролет?
-Момне ле, малка, хубава,
как да не помня, момне ле?
През мене, моме, премина
Ботев, моме, войводата,
дор с двестамина дружина
с левове златни над чело,
с иглянки пушки на рамо,
със саби френгии на кръста.
Люта се битка захвана
с потеря черна, неверна,
че го куршум вражи прониза
в челото красно, юнашко.
Момата пак пита гората:
- Горо ле, горо, сестрице,
къде е гробът юнашки?
- Момне ле, малка, хубава,
такъв юнак гроб няма,
жив е, моме, той, жив е!
Когато вечер настане
и звезди ясни изгреят,
моите листи, момне ле,
песните му запяват:
за Чавдар страшен хайдутин,
за Хаджи Димитър,
за Караджата,
да Васил Левски – Дякона.
А че запява със мене
на Ирин-Пирин тревата,
овчар ни с кавал приглася
и песента се, моме, разнася
от Бяло море до Дунав,
от Черно море до Коня –
да знае мало, голямо,
какви е момци раждала
нашата земя българска!
Докато моите листи, момне ле,
тез песни шепнат напролет,
жив ще е Ботев войводата,
тебе в сърцето, в душата ти!


Фериха Исмаил, 17 г.
с. Яворница, Петричко

ЗАЕДНО С БОТЕВ

Аз съм Фериха -
зюмбюл - розов и син.
Заставам пред тебе
Като пред Господ. Амин.
Така, както баща ми,
ходжата,
коленичи презд своя Аллах.
Не е парадокс, не е и обида -
просто светът е един.
Аз се моля за всички
в моето село от яворова горичка.
За тебе - моя Христо, Христос
и дори за една циганка боса.
През стъпалата на белите ручеи
проблясва трендафил от кръв.
Любов и омраза смучат ни,
а Разумът - твоят Бог, е пак пръв!
Плаче нашата история стара,
поставена на дръвника.
Плаче Околчица - последната гара.
Печал и кинжали викат ни.
Горе, в небето, се рее славеят.
Ботев - най-славният!
Една е земята ни, но много народите в нея.
Земята е Ботева, но и аз за нея милея.
Единствена. Свята.

Заедно пеят сърцата.


Людмил Младенов - "Хроника"


Ренета Георгиева Бакалова, 17 г.
Пловдив

НА БОТЕВ

Пак преминал един кръстопът,
ненамерил вярна посока.
Помъдрял или само без дъх
просто тихо умирал от болка?

Утаени в душа му тежали
думи жалки и грозни обиди,
а под тях светли спомени спяли
с избелели копнежи завити.

Уморил се, а в него трептяло
пеперудено нежно безумие
и го галели омайни лъжи
от красиво изпредени думи.

Кой е той и защо този път
се разлива в различни посоки,
по които мечти го зовът
и го сриват усмивки жестоки!

Но е знаел, че в краткия срок,
отреден му от вечното време,
ще изкупи вините с любов
и по Млечния път ще поеме.


Светлана Георгиева Няголова
XI кл.

В ОСНОВИТЕ НА БЪЛГАРСКОТО ДОСТОЙНСТВО

Поете, ти коленичи на козлодуйския бряг и се помоли за България... Вместо ръката на свещеника целуна родната земя - не молеше за опрощение, а обещаваше кървава жертва. Твоят "Бог на разума" те благославяше, защото щеше да се вградиш в основите на българското достойнство. За да роди тази земя Свободния Човек.
Ти си изпълнен с любов, но не към врага си. Невъзможно ти е да подложиш смирено за плесница и другата си страна, нито да простиш на този, който превърна земята ти в "робска люлка" и накара народа ти да мълчи с кръст, "забит в живо тело". Можеш силно да любиш и мразиш, защото си Човек... Не искаше да си праведник - търпението и "голите надежди" са за страхливецът, а кой е праведникът, Поете? Могат ли да се опростят духовната низост, отцеругателствата, предателството, скрити зад благочестиви поклони и кротки овчедушни погледи? Запалената свещ, купена за 30 сребърника, може ли да пречисти безродника и подлеца, който се скри, когато ти поведе своите двеста момчета на жертвоприношение? Те, "праведниците", останаха в храмовете да шепнат молитви пред окървавения Христос, а ти тръгна към своята Голгота, за да "си найдеш гроба в редовете на борбата". Предлагаше себе си срещу българската свобода... Бог прие жертвата ти и протегна десница над България, за да я запази от чуждата злоба.
Когато бродеше по равнодушните румънски улици и пишеше стихове в задимените емигрантски кръчми, ти виждаше родната земя като един тъжен спомен, защото там "баща и братя черни чернеят" за тебе. Тази земя беше "тихата усмивка" на либето, "бащиното огнище", твоята "майка юнашка", затворила в сърцето си необятната скръб по "първото чедо", но и гордостта, че ти е дала "сърце мъжко, юнашко". Но за тебе, Войводо, българската земя беше онзи величествен Балкан, чийто връх те примамваше с хайдушката песен на гората, с ярките звезди и с омагьосващата прегръдка на "самодивите в бяла премяна". Всяка твоя мечта беше устремена към това високо пространство, защото ти вярваше, че завръщането в родното ще е истинско само ако чрез смъртта се венчаеш с легендата... Ти беляза с духа си българската земя, но молитвата ти не се сбъдна докрай - ти нямаш гроб, имаш лобно място, но гроб нямаш...
Мисля колко е трудно, поете, да се принесеш жертва пред един слаб, безпомощен, несигурен дори в паметта си народ. И днес е така — трудно е да обичаме тази разкъсана, унизена и омърсена наша земя и ако все още не се срамуваме от себе си, то е заради твоята кръв, заради бесилото на Левски, заради мъченическата смърт на онези, които обичаха България. Щастлив си, че можеше да вярваш в мечтите си, защото не видя как недостойните превърнаха твоята земя в лобно място на един цял народ. Потомците на тези, които презрително те наричаха "нехранимайка", днес говорят за европейски ценности, забравяйки българските. Не ни съди, че нямаме твоята сила, а продължаваме да тачим "тиранство и зло". Все по-трудно ни е да обичаме и все по-дълбоко у нас се вкоренява омразата. Започнахме да се храним с нея, тя стана нашето вдъхновение, нашата национална кауза. Тя превърна Балкана от юнашки закрилник в оплешивял старец - гъстите гори бяха изсечени, продадени, за да забравим хайдушките песни, а тези, които оцеляха, се оказаха собственост на някакви странни юнаци, които никога не биха те последвали, защото за тях "да бъдеш" означава "да имаш"... Някога ти слушаше песента на жътварките в полето, а сега там само вятърът жъне тръни и бурени. По-добре да не ти разказвам какво се случи с читалищата и училищата, които от територия на духовността се превърнаха в територия на неграмотността и бездушието. А кръчмите, тези малки български парламенти, в които и ти си държал вдъхновяващи речи, днес са обиталище на суетата, на глупостта и на празнословието (спомни си своето "В механата"!) Дори и там ни е трудно да бъдем откровени, защото пиянството не ни прави бунтари, способни да забравят реалността и да повярват в себе си (както мечтаеше Вазов), а отприщва комплексите ни за малоценност сред ориенталския ритъм на чалгата.
Трудно ще намериш истината за случващото се в твоята българска земя и на страниците на вестниците, от които ти очакваше "голата истина". Е, тя пак е гола, ако за истина приемем силиконовите форми на новите миски и плейтмейки. В изписаните с журналистическо вдъхновение редове се очертава някаква земя на абсурда - по асфалтираните магистрали се гонят бронирани джипове, от чиито тъмни стъкла ни гледат призваните да бъдат водачи на народа. Но те не мръзнат като теб в запустели воденици, не отчитат всеки грош народна пара, защото отдавна са разделили общата ни земя на апетитни парцели, а народното стадо кротко блее, вървейки към заколението си...
Не се научихме, Поете, да бъдем свободни, защото се боим от отговорностите на тази свобода. И ако в затлъстелите ни мозъци се прокрадне такава мисъл, ние не смеем да я изречем, за да не нарушим равния ход на собственото си време - успокояваме се, че не всеки може да бъде герой. Иначе те помним - нарекохме с името ти улици, булеварди, училища — вградихме те в бита си и успокоихме съвестите си на признателни потомци... Поднасяме венци пред паметниците ти, понякога коленичим пред воя на сирените на 2 юни (особено ако ни снимат камерите!) и така купуваме правото си да се наричаме "потомци Ботеви"...
Това е тя, твоята земя, Войводо... Съди ни — имаш право, но не отвръщай с погнуса погледа си от нас. Дай ни време да пораснем духом и вярвай заедно с мен във възкресението на хилядолетната българска земя...


Иван Милев - "Автопортрет"



П о е з и я


ЧЕТИРИСТИШИЕ

Расул Гамзатов

* * *
Годините се нижат век след век.
Небето мръщи се, а после засиява.
Поумнява в живота си човек.
Но защо човечеството оглупява?

превод: Георги Ангелов



Й. Радичков

ЗА КЪЩАТА

Благословена да бъде къщата на човека! Сума нещо е изпонаписано за къщата и толкова много мисъл е струпана за нея, че се извисява като египетска пирамида до небето. Ако турим още една мисъл върху тая пирамида, нито вие ще я видите отдолу, милостиви читателю, нито пък мисълта, покачена толкова високо, ще може да види милостивия читател … Къщата на човека живее също тъй, както живее и самият човек, но ако човекът диша през носа си, къщата диша през комина. И точно в тоя комин живее саждата, дето човек се трепе през целия си живот да я изхрани, а ако не му стигне целият живот, оставя тая грижа на децата и на внуците си. И децата, и внуците продължават да хранят саждата, защото всичко, което се внася в една къща, излиза през комина й, а в комина клечи саждата и се угоява. Умни глави вземат тая сажда, правят мастило от нея и с мастилото сядат да описват живота на къщите и на хората, на природата и на животните. Саждата крачи през белите листа и разказва, разказва, защото тя единствена знае всичко за къщата. Ако милостивият читател пита каква е неговата къща, нека погледне в комина си; ако милостивият читател пита какво е неговият живот, нека погледне саждата.


Борис Коцев - "Сновачки"


Маргарита ПЕТКОВА

10 СТОТИНКИ

Стрелят всеки ден в мене – „Не ми се сърди,
мамо, моля те, дай ми поне 10 стотинки”.
Аз през зъби процеждам, че няма пари,
но ще дойде денят, в който трябва да имаме.

А денят все не идва. Мляко, сирене, хляб,
олио, маргарин, тоалетна хартия...
Шест гърла във графата „социално слаб”,
На хартия. Единствено на хартия.

„Дай ми 10 стотинки. И не ми се сърди!”.
Не се сърдя. Но просто нямам 10 стотинки.
Аз не съм някой пълен прословут господин,
дето с десет процента ни затягаше примките.

Боже Господи, в твоите райски среди,
ако време намериш, ако ти е възможно –
имам проста молбичка – и не ми се сърди,
дай ми 10 стотинки. За децата ми, Боже!


Петър АНАСТАСОВ


* * *

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме…
Никола Вапцаров

С НАРОДА СМЕ. ОБИЧАМЕ ГО СЪЩО.
И също сме готови да умрем.
Но той недоверчиво се отвръща,
когато ние в него се кълнем.

Дали защото нашите куплети
не може да запомни наизуст,
но крачи той след мъртвите поети -
не му е нужен нашият съюз.

Не му е нужна тая идилична
римувана любов и може би
душата му е вече безразлична
към личните ни драми и борби.

И може би с поети неизвестни
народът свойте горести дели,
а ние - самозвани, неуместни -
в съдбата му случайно сме дошли.

Мъдруваме, говорим епохално,
а той не чува нашите слова.
И няма по-горчиво, по-печално,
по-страшно неудобство от това.

Безплодно красноречие, тиради -
порой от гласове, а няма глас.
Огласяме салони и площади -
с народа сме, но той дали е с нас?


* * *

СЕЛЦАТА СТАВАТ ВСЕ ПО-МАЛКИ,
а гробищата им растат.
И ето - хорицата жалки
на пръсти вече се броят.
На гробищата им е тясно -
настъпват те към зид и двор.
Настъпват упорито, властно,
сподиряни от птичи хор.

Дали от Бог така е речено
или природата греши,
но равновесието вечно
изглежда вече се руши.

Кой старата библейска нива
оре за следваща сеитба -
животът, който си отива,
или смъртта, която идва?

 

* * *

                      На Добромир Тонев

За Добромир -
добро и мир.

Той приживе така и не можа
добро да види - само завист,
изтънчено злорадство и лъжа,
и удари под кръста, и ненавист.

Единствено смъртта
добра със него беше.
Прибра го на небето през нощта,
когато спеше.

И сигурно все още спи -
не знае, че е мъртъв може би.
Не знае, че за разлика от тука,
там няма пловдивски липи
и гълъби, които да му гукат.

О, тези гълъби - жестоки размножения
на болката! Кръжаха горе
подобно ангели над погребение
и крачеха из гробището като хора.

А майката на Добромир - как виеше
неистово и как си скубеше косите!
И скупчени над нея, как мълчахме ние -
безкрили, състрадателни и сити.

Приятелю, ти имаше един случаен,
но страшен белег от подкова.
Аз също имам белег, но е таен -
аз имам белег от окова.

Не съм на тоя свят обиден,
но вече искам да се видим.
Признавам, че отдавна ме измъчва
носталгия по твоята небесна кръчма.

Там, сред любовници неверни,
сред сервитьори бели…
Защо ми идват тези мисли черни?
Аз също имам белег…
Аз също имам белег…

* * *

ЛЕШОЯДИТЕ ИДАТ. ВРЪХЛИТА МЕ СТРАХ
и с жест първобитен сълзата си бърша.
Наоколо - мъст, омерзение, крах…
Лешоядите идат, подушили мърша.

Какво не успяхме да поделим -
всеобщия срам, греховете на вожда? -
та злобата днес като призрачен мим
злорадо в душите ни се разхожда.

И ето, след толкова птичи ята,
след толкова смях, лешоядите идат.
Луксозни ковчези на любовта
пълзят по асфалта с ръмжене и кикот.

Захвърлени бебета в кофи за смет
и писъци в подлеза - слизане в ада.
Среднощно завръщане като късмет
и сутрешни вестници като награда.

Стъписан, отчаян, обиден и ням,
народът отново очаква месия.
А ние отново без капчица срам
от очната ставка с народа се крием.

В безплодни единства - един срещу друг
и всеки във себе си като в мида.
Лежа под чаршафа - все още съм тук,
все още съм жив. Лешоядите идат.

* * *

Както те обичам и в съня ти влизам
с времето, което между нас тече,
ще ми скъсаш копче, в бялата ми риза
ще запее тънко влюбено щурче.

Както те обичам и щурчето пее
в космоса на моя милостив таван,
ще пропука съчка и ще остареем,
без да знаем с тебе за това.

Както те обичам и подобно спазъм
старостта ни праща своя стар сигнал,
ще умрем за малко, но ще се запазим
в тоя свят каквито бог ни е създал.

Както те обичам, може би се вричам
на звезда, която свършва своя ход.
Може би умирам, както те обичам,
но смъртта е също форма на живот.


Любомир Минковски - "Портрет на момиче"


Цонка ИЛИЕВА

ХИПЕРБОЛА

Къде изчезна слънцето в усмивката
на устните ми млади и добри?
Нали ме гря? Нали до смърт обичах!
Кой огъня в душата изгори?

Сама ли своя дом погребах?
В зелена вечност скътах всеки брод.
По-дълго исках да остана с тебе –
най-хубавото в целия живот!

А ти бе вън, във пролетния кошер,
във въздуха, пиян от рой липи,
на синевата в пърхащите звуци,
при влюбени във слънцето треви,

при пътища, които все очакват
на стъпките ми слънчевия брод.
По тях отново тръпнеща и млада
пак тебе ще обичам цял живот.


Андрей АНДРЕЕВ


Време, кому ме остави?
Вятър. Дървета. Слана.
Някакъв спомен забравен.
Чувство за срам и вина.

Някъде плачат. Далеко.
Значи все някой е жив.
Сгърбена стряха. Пътека.
Път нагоре. Трънлив.

Смътна надежда. Наслука.
Клоните сняг е превил.
Някой е минал оттука.
И към света продължил.

Тръгнал е сам, ненамерил
тук сред деня мълчалив
нещо, с което до вчера
бил е и вярващ, и жив.

Време, какво ни остави
той сред мъгливия рай-­
знак, лекота, незабрава,
в мене повярвал докрай?

В мене ли? В нас ли? Неведом
пътят. И грее слана.
А от небето ме гледа
зимна студена луна.


Иван Милев - "Обручение"


Радост ДАСКАЛОВА

ЩЕ МИ БЪДЕШ ЛИ ДОМ?

Колко път извървях – по-добре не пресмятай...
Треволяче на вятъра – корен без дом.
От онези, които си търсят местата,
пък дори да е шепичка пръст във разлом.

Колко дъжд изваля, колко буря ме млати...
Би ме град – изпомля ме до голо стебло.
Вечно удрях на камък в скалите чепати
и не случих да чуя: „Добре си дошло!"

Колко малко остана от мене след всичко...
Само стръкче обрулен, премачкан живот.
Аз – една полужива, бездомна тревичка,
дето даже не може да върже на плод.

По вратата ти драскам – корен разнищен,
закачил се случайно на кривнат пирон.
Знам, че късно е и не приличам на нищо,
но довя ме при теб – ще ми бъдеш ли дом?

 

КАК СЕ НОСИ САМОТА

Прави ни времето все по-сами -
близък по близък от нас си отива.
Липса по липса - света ни руши.
Труден е пътят, скалата - ронлива.
Всеки катери като алпинист,
често отвесния, склон на живота.
Няма предпазно въже. Финалист
смята се всяка постигната кота.
Падат отломъци. Падат - кървиш.
Малък войник си (и в бой ръкопашен).
Трябва живота си да изкачиш.
Пътят е твой - и самотен, и страшен.
Воинът знае - остава си сам.
Нищо, че с него е цялото войнство.
Къс е животът, светът е голям,
а самотата се носи с достойнство.



 


 



 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

АРХИВ

2012 г.

Брой 1

2010 г.

2009 г.

2008 г.

2007 г.

2006 г.




НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"



ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


3 ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM


ВРЪЗКИ

 Support WWF

ОБЩИНА ВРАЦА  -  ГОРЕЩ ТЕЛЕФОН: 62 25 86


Dir.bg

Всичко прекрасно за вашето бебе

 
Регистриран в


ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 

 


 

 

.