Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

ПЪТНИКО СВИДЕН, ПЪТНИКО МЛАД...

"Човешкото съзнание е като раницата на пътешественика - то може да побере определено количество мисли и грижи. Помислете си какво вземате в раницата за дългия път през времето. Вещи или чувства?"
Антон Дончев

Българската държава се намира върху континента Европа от 1 325 години /по официални изчисления/. Това е ярко географско, военно-историческо, културно и духовно присъствие. Но сега ще бъде приета в Европейския съюз като пълноправен член. Това изречение озадачава... На пръв поглед е парадоксално - защо трябва да доказва принадлежността си към Европа, след като мястото и ролята й са ясни и документирани. В същото време отношенията между България и Европа са толкова сложни. Оставайки дипломацията на дипломатите, аз искам да поразсъждавам за съдбата на обикновения човек, който подгонен от мислите и грижите си, стяга раницата и /най-често с взети назаем пари/ потегля за чужбина. За това какво слага в багажа си и какво остава тук - в Родината. И защо го прави? Отговорите изглеждат прости - всяко живо същество се стреми към живот в по-благоприятна среда и ако може да се придвижва в пространството и във времето я търси, докато я намери. Буквално е така. За да тръгне човек към неизвестността, значи, че там, където се намира в момента не му е добре. И осъзнавайки отговорността и вината на цяло едно поколение, поета Първан Стефанов моли в едно от последните си стихотворения: "Деца, не ни наказвайте със прошка, // задето ви лишихме от Родина!" Защото човек не е животно, което мигрира за да се нахрани по-обилно. Човекът има сложно устроена психика, която в повечето случаи рухва под тежестта на носталгията. А носталгията по Родината е нелечима. Често рухват и очакващите го близки, изгубили надежда, че ще го видят отново.
Икономическата миграция не започва сега, сега тя само ще се масовизира. И макар, че това е само един аспект от отношенията между България и Европа, той е много важен за все по-голям процент от обикновеното население на страната ни. А защо българинът "тръгва да види белия свят"?
Прекрасната ни държава се намира върху опасна територия, територия богата и по тази причина - апетитна. А такива територии трудно се защитават и по правило периодически се губят. Растителността, климатът, водите - те са щедри и благодатни /"златни"са равнините ни, "небето - като от коприна" и т.н. и т.н./. но в този райски кът, за жалост животът рядко е бил спокоен, сит и вдъхновен /защото когато тялото не е превито в хомота на нуждата, душата се изправя и полита/. И големите ни строежи, и книжовните школи български са се въздигали в такива периоди на спокойствие и благословен, съзидателен труд. А през другото време? През другото време, след славни и безславни битки, далновидно и недалновидно управление, разнообразни поробители са се настанявали на земите ни, за да изсмукват благата им и да владеят нещо, което не им принадлежи - народа български. И тогава читавите, будните, храбрите /защото и за да тръгнеш към неизвестността трябва смелост/ са поемали на път - едни от материален недоимък, други от излишък на чувства и идеали.
В момента отново изживяваме период на остър материален недоимък, същевременно сме преситени от обилието на дребни страсти и безотговорни идеи. И отново млада България търси излаз през границите на страната - мъже и жени в трудоспособна възраст продават уменията си навън. Този цитат се отнася за времето на османското владичество, но колко актуално звучи днес: "Несигурността на обществения живот разстройвала понякога цялото семейство. Притеснен от тежки данъци, мъжът нерядко напускал дома по гурбет, далеч от родното място. И жената оставала в къщи с невръстни деца, които чакали на нейните ръце..." /Вирджиния Паскалева - "Българката през Възраждането"/. Някога смятах, че строгият патриархален морал абсолютно е забранявал ходенето на гурбет на жените. Бях изумена, когато прочетох в същия труд: "В планинските села на Дойранско, както описва френският пътешественик Е.М.Кузинери, царяла голяма бедност, която принуждавала млади жени българки от този край да отиват като жетварки в турски чифлици край Солун." Явно и тогава, и сега българската жена е твърде равноправна с българина, поделяйки с него не само радостите, но и тежестите на живота. А тези, които през различните исторически времена са оставали тук е трябвало да се погрижат за опазване на най-скъпото - българщината.
Началото на ХХI век ще остане в дебелите бакалски тефтери на историята с приемането на България в Европейския съюз като пълноправен член. Това е финала на дълги пазарлъци, съпроводени с неприятни отстъпки и от двете страни, с вересии и тежки лихви, които ще плащат потомците ни. Но въпреки всичко, това е една надежда за изтерзания от продължилата вече 17 години икономическа, социална и духовна криза българин. Надежда за изравняване на стандартите, за хармонизация на законодателството ни и за пълноценно наше участие в европейските процеси. Или поне за безвизов достъп до страните от ЕС. И до техния трудов пазар. Защото красивата и плодородна България не може да осигури препитание на все по-намаляващите си поданици... А българина - този исторически формирал се гурбетчия има нужда най-вече от работа.
Във всеки регион на България се срещат имена на местности и пътища, свидетелстващи за мъката на разделящите се близки: "Поплачи дере", "Завоя на последното сбогом", "Тъжи кладенче", "Со Бога напред и назад кръстопът"... Дори възмутително грозното - "Сополивите камъни" /скалиста местност, където свършвало землището на някакво село и до там невестите и децата изпращали своите гурбетчии - булките плачели, а дечицата ревели и жално подсмърчали - та от там и названието/. Сега българските семейства се разделят не на мостове и кръстопътища, а на летище София, но мъката е не по-малка... Има една народна поговорка:"За какво са ми жълтици, като ще ми врат скинат /скъсат/". Тя изразява не презрението към материалното, а прозрението, че всички пари, припечелени далече, не могат да компенсират мъката от отсъствието. България тръгва към Европа. Тръгват младите, силните, куражлиите. Слабите, болните, старите, невръстните остават да чакат завръщането на икономическите си пратеници.
И да пазят българщината.
Ако се върна към мисълта на Антон Дончев - в старата историческа раница на България има ценни вещи и бeзцeнни чувства. Не можем да омаловажим материалната страна на живота за сметка на нематериалната или обратното. А унижението от случилото ни се преходно време на живот, чувството за безсилие и безизходица трябва да бъдат излекувани, преди да са ни убили. Защото, когато една болест продължи прекалено дълго, без да се вземат мерки за ефикасно лечение, изхода за организма може да бъде летален. Дали Европа ще сложи ръка на болката ни и ще ни приласкае или гнусливо ще ни даде милостиня и ще ни отпрати - тепърва ще видим...
И все пак пътнико свиден, когато вървиш по своя път през времето, помни и посоката за връщане! Или прави като Хензел и Гретел. Европа е шоколадовата къщичка на хоризонта, но за да не се загубиш в старата гора, остави зад себе си да светят трошици свят български хляб. Те ще те доведат обратно. Майка България е много бедна, но хляб за из път на децата си все още може да даде...


Светла
ДАМЯНОВСКА


 


 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"





ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM