Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

ДВАНАДЕСЕТ ГОДИНИ БЕЗ

ЕЛЕНА ЙОРДАНОВА

11. 02. 1944 - 17. 04. 2001

Преди дванадесет години тя се пресели в друг свят - на незабравата. Светът на всеки, живял повече за другите, отколкото за себе си.
Беше свободен, щастлив, любвеобилен човек.
Имаше грижа не само за своите деца – за всички деца, за всички жени, за всички хора.
Умееше, при това красиво, да даде всекиму залък щастие.
Късаше от съня си, от почивката, от живота си. Шиеше дрехи, обличаше сирачета, застъпваше се за онеправданите, решаваше човешки проблеми.
И всичко това – без парадничене, без да се бие в гърдите, без капка съжаление или злоба.
С усмивка. С обич.
Сега в много хора има късче от нея : късче вяра, късче надежда, късче успех, добронамереност, готовност за саможертва и борба за човека, за живота, за свободата.

ТЯ Е В НАС И С НАС – ЖИВА ЗАВИНАГИ!

Сребрина, Стоян, Марин Ботунски
и приятелите


Д Ъ Г А
С ЦВЕТОВЕТЕ
НА РОДОПСКА НОСИЯ


… Тя дойде във Враца от меката и величествена Родопа, с пленителните й очи - езерца, с вековните борики, с мириса на смола, с яснотата на синьото бездънно небе. Върховете на тая планина, заоблени и толкова приличащи си, си подават рамо един на друг, в доловете й пеят ручеи, чисти като детски смях. Всъщност Родопа е пълен контраст на нашия Врачански балкан с острите му, голи и безводни скали…
Тя носеше в сърцето си нереалната за врачанските ни представи картина от смолянския квартал Райково, където хората през къща пеят без да са пили, или без да пият. Просто пеят - в обикновен делничен ден. Работят и пеят. Или истината за родопчанина Реджеб, който хваща водите на извори и кладенчета и със свои материали - камък, цимент, желязо - въздига над 290 чешми из всички кътчета на планината. Или на оня райковец, прислужник в училище, дето ходи из планината и прави присадки на питомен калем върху диви дървета. Над петнадесет хиляди дървета бе облагородил човекът до 1969 година, а тя още го вижда да върви из планината, из дерета и ливади и да облагородява дивото...
Или - милата на сърцата ни леля Дора, пренебрегнала всякакъв свой личен живот, за да отгледа с невероятна любов Елена, а по късно и децата ни.
Но… Родопа в думи не може да се побере.
Елена е рожба на Сребра, една изпълнена с любопитство към света дъщеря на село Арда, и на един шофьор на камион и "подвижното кино"- Анастас. Когато за пръв път отидох в с. Арда видях старинно, но кокетно селце, въпросително погледнало от високото към изгрева. Но и към Смолян. От тук са се виждали всичките пътища на "подвижното кино", че и на света, защото тесните пътища, върховете и горите не могат да препречат погледа на мечтата. Къщичката ни в Смолян пък е бедна, но пред очите й (прозорците й) стои най-красивата, естествена родопска картина.
...Враца посрещна Елена сърдечно и безквартирно, по хъшовски всеотдайна и непрактична. Градът се подготвяше за духовен скок, без още да има пясък на мястото, където ще се приземяват скачачите.
През безквартирие и управленско безсърдечие, през младежка гордост и житейски неволи, като младежки деец и председател на женското движение, директор на детско заведение и възпитател, Елена Йорданова посяваше на острата врачанска земя доброта и сърдечност, мекота във взаимоотношенията. И със сърце, вместо с калем, върви по стръмните пътеки - да облагородява…
Щом се видяхме в сегашното ни "химическо" гнездо, до вчера приютявани в приятелски квартири, ние взехме да приемаме прелетните птички: Живко Сотиров, Младен Савов, Траян Първанов, Абдул Сатар Ал-Дилими, краводерчани, криводолци, смолянци. После в "гнездото" заприиждаха птици, които я притесняваха с претенциите си към света и към себе си: Константин Павлов, Иван Динков, Иван Пауновски, Александър Миланов, Йордан Радичков, Дончо Цончев, Иван Кондов, Ивайло Петров, Радосвета Бояджиева, Золтан Кирай, Симеон Шуртаков, Иван Фунев, Владимир Затуливитер и стотици ли, хиляди ли други. Беше хем приятно, хем притеснително. Елена умее да говори само за приятното. Сега е късно да я питаме за притеснителното…

После дойдоха нашите две нови очи към света: Сребрина и Стоян - най-светлото нещо в живота ни. Елена стоеше зад всички ни, по-точно: пред всички ни. Тя бе с мен в най-трудните ми скъсвания с живота и като многомашинничка - тъкачка връзваше бързо късащите се нишки.
Когато още ги нямаше сегашните дисиденти, Елена купуваше малки телевизори за току - що изключените от партията Валери Петров и Христо Радевски, за Константин Павлов. Посрещаше у дома Стефан Цанев и Димитър Стойчев. Ходеше редовно в дома на Коста, в тоя дом, за който днес много "лични безличия" леят сълзи - в каква самота е живял. Така е, ала защо, мили, не сте ходили?…
После беше свидетел на разстрелващите разговори с г-н Петрушков, с бог да го прости - негова политическа "невменяемост" Нано Лалов, с някакви съветници на вътрешния министър, опазващи единствената "линия", с новите всезнайковци, с новите…
Бавно, но сигурно разбирахме, че няма посредственост, която да не бъде победена и отстранена с усмивка.
Понякога - и с любов.
Защото страшното на нулите е, че колкото повече се въртиш около тях, толкова повече ти се завива свят.
Това го казвам аз. Елена е по-добра, сигурно ще го смекчи. Тя "не си е махнала крилете". Думите препренасям - из писмо на поетесата Надя Кехлибарева: "Сигурно чувстваш какво впечатление ми правиш - с ум, с усмивка, с умението си да предразполагаш човека да кове добри планове. Затова ми се струва естествено, че и у мен се поражда желание да те "омагьосам" и аз донякъде, да спечеля твоето трайно доверие и приятелство. Ние, жените, сме си такива - все желаем най-трудното, най-вълнуващото. Как да се променяме след двайсет и повече века? А дали е и толкова нужно? Нали и птичето, откакто свят светува, не си е махнало крилете."

Тя може да няма за себе си дрехи, но ще съшие за другия. Може да е болна и да подкрепя здравия. Да стъкми от нищо софра, от парчета - дреха, да види слънцето под облака, за да даде на срещнатия лъч надежда. И малките късчета човешко щастие препренареждат по друг начин живота… Сурия и опърпан днешен живот.
…Имаше такъв ден : връщахме се от Смолян, над Пампорово се изви тежък летен облак, прегърмя, заваля силен дъжд и бързо секна. Тъкмо преваляхме билото и пред нас, струваше ни се на тридесетина крачки, извиха великолепието си две дъги - невероятно широки. Такава дъга, с всичките цветове на родопската носия, не бяхме виждали. И тя не "бягаше", когато се приближаваш до нея, - колата мина под дъгата и после я гледахме дълго назад, докато върховете на елите и боровете я закриха за погледа ни.
Аз намирам голям символ в това озарило ни тогава щастие. Както казва един съвременен учен: най-голямата от всички победи е възможността на човека да продължи своето съществувание, да знае, че е съществувал; че никакво поражение не може да ни лиши от успеха, който се състои в това, че в продължение на определено време сме обитавали този свят.
А ако е било под великолепието на двете дъги, на двете ни деца, на невероятните приятелства, то вече е истинско, а не случайно щастие.

11 февруари 1994 г.

Марин БОТУНСКИ

(Из „Ранни дългове“ - книга първа)

 

 



 


 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"






ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM