Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese


150 гoдини от рождението
на АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ -

ЩАСТЛИВЕЦА


Преди век и половина в Свищов се ражда Алеко Константинов, когото народът ще нарече Щастливеца, оставил вечни творби в българската литература.
Алеко Константинов е автор на изключителни по изобличителната си и художествена сила фейлетони. Той създаде и остави на поколенията колоритния образ на бай Ганьо. Наред с иронията и сарказма, с които изобличава пошлото в българския живот и действителност, Алеко Константинов с любов и преклонение пред българската природа, пред красотите на българската земя, създаде великолепни пътеписи.
Той е човекът, поставил началото на организираното туристическо движение в България.

Zovzaistina.com


Биографични бележки

Алеко Иваницов Константинов (01.01.1863, Свищов - 11.05.1897, край с. Радилово, Пловдивска област).
Учи при частните учители Ем. Васкидович и Я. Мустаков, в Свищовското училище (1872-1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874-1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор (1877). Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885). Съдия (1885-1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886-1888) и съдия (1890-1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Подготвя хабилитационен труд на тема "Правото за помилване по повод на новия наказателен закон" (1896) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на СУ. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893). Училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество "Славянска беседа", на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България (начало на организиран туризъм - изкачването на "Черни връх", 27. 08. 1895). Като студент Алеко проявява пристрастия към П. Каравелов - идеолог на парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от него сп. "Библиотека 'Свети Климент'". Член на опозиционната Демократична партия начело с П. Каравелов (1896); участва в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. "Знаме" от създаването му (1894). Убит от наемници по политически причини.
Първите отпечатани творби на Алеко Константинов са стихотворенията "Огледало" (1880) и "Защо?" (1881), изпратени от гр. Николаев и публикувани във вестниците "Целокупна България" и "Свободна България". В тях той не крие отношението си към политическата обстановка в България и проявява чувствителност към социалните пороци. Реакция на конкретни политически събития е и писаната в Одеса поема "Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня" (1883). Първата зряла творба на Константинов е "До Чикаго и назад". В нея са предадени непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност - темперамент, артистичност, чувство за хумор. Познанието за далечната страна се съчетава с национално самопознание, с размисъла за настоящето на Родината и тревогата за нейното бъдеще. Алеко вижда България в системата на съвременния свят, той пътува с любопитство и пътешественическа страст, но и със стремеж за съизмерване на българското с чуждото. Идеен център на творбата е отношението към западната цивилизация, което се движи между възторга от високото материално равнище и техническите завоевания и възмущението от антихуманните прояви в това добре подредено, богато общество. Авторът има селективно отношение към фактите, вижда ги от неочаквана страна и ги интерпретира най-често иронично. Отбелязва мимоходом впечатления, рисува образи с няколко щриха, готов винаги да избухне в смях. Сериозен остава единствено пред величието на природата, пред постиженията на техниката, пред тревожните социални явления. Пътеписът отразява онзи момент от българското духовно развитие, когато българинът започва да опознава света, за да намери в него своето място и мястото на родината. "До Чикаго и назад" е принос в развитието на българския пътепис. Чрез тази творба пътеписният жанр излиза от сферата на географско-етнографското описателно четиво и се превръща в пълноценно художествено явление. С книгата "Бай Ганьо" Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на своето време - пътя на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит, нрави. Под формата на забавни приключения на дребен амбулантен търговец на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия и политика, Константинов засяга болезнени проблеми на националния живот, бит, психология, манталитет, култура и се смее над тях с пречистващ смях. Емоционалният градус се движи от добродушно-снизходителния, опрощаващ и разбиращ смях през тъжната горчивоиронична усмивка до гръмкия присмех и острото сатирично изобличение. Творбата е своеобразно преодоляване, мъчително по същество, но изпълнено с лекота, хумор и артистичност, на национални комплекси и социални пороци. Тя е особено популярна поради близостта на героя до масовата социална психология на грубия практицизъм, ниските духовни хоризонти. Бай Ганьо е колоритен и изключително витален образ. Обикаляйки Европа, в контакт с други нрави, отношения, култура, той изпада в комични ситуации. Въпреки скъперничеството, арогантността, липсата на морални принципи, ниската култура, физическата нечистоплътност този образ не отбльсква, а разсмива, уравновесен от Алековата благородна артистична личност. Във втората част на книгата, когато героят се връща в България и започва да "прави" политика, смехът утихва, удавен в погнуса, гняв, разочарование от тревожните и страшни тенденции в обществения живот, чийто изразител става Бай Ганьо. Неговият образ е най-дискутираният в българската литературна критика. Оценките на същността му - национална или социална - са противоречиви, понякога полюсни. Социално-исторически детерминиран, героят носи и специфични български черти, и белези на устойчивия, жизнен във всички времена човешки тип - изразител на грубия практицизъм, ниските нива на съзнанието, примитивната психика, бездуховността.
В "Бай Ганьо" е заложен реален исторически трагикомизъм, породен от бързото разместване на социални пластове в новоосвободена България и от припрения й стремеж за догонване на "другите". Традиционно и ново, патриархално и модерно съществуват едновременно и при сблъсъка им се пораждат недоразумения, грешки, изненади, разрешавани комично. Въпреки своеобразния строеж - поредица от анекдоти, разказвани в бохемска компания, без стройна сюжетно-фабулна връзка между тях, творбата е композиционно промислена и с единна художествена концепция. Образът на Бай Ганьо, художествено обезсмъртен, има живот и извън творбата. Става герой на разкази и вицове, името му е нарицателно и синоним на разнообразни, често противоположни понятия и представи. Константинов прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в пътеписите "Невероятно наистина, но факт...", "Какво? Швейцария ли?", "В Българска Швейцария" и др. Пътеписите му носят белези и на фейлетона, и на репортажа; с остър критицизъм са засегнати битови неуредици, обществени проблеми. Звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на националното достойнство.
Като ученик в гр. Николаев Алеко пише фейлетони, белег за ранна хумористична реакция на действителността (цикъла "Проза в стихове") (лятото на 1894). До края на живота си създава над 40 фейлетона, повечето от които са отзвук на конкретни събития. Основни теми във фейлетоните му са потъпкването на изборните права на българския народ, поведението на министри, депутати, на монарха, наболели обществени проблеми. Морално извисената личност на твореца уравновесява гнева и смеха, ненавистта и болката, предпазва го от заслепение, от нарушаване на художествена и етична мяра. Смехът е овладян и артистичен, смях, който изобличава, но и забавлява. Константинов разгръща фейлетона най-често в ироничен план и чрез асоциации, въпроси, обръщения, намеци, коментар въвежда читателя в ироничната "игра", създава атмосфера на доверие, на свободно бъбрене и събеседване. Хумористичната атмосфера прониква в целия фейлетон - от заглавието до послеписа и подписа. Трансформира се нерядко в остър сарказъм, в чиято основа е гражданската болка и нравствената тревога. Нови за традициите на жанра са фейлетоните "Страст" и "Честита Нова година", където обект на ирония е авторът, дистанцирал се от себе си, доказал своята духовна независимост, утвърдил се като личност. В цикъла "Разни хора, разни идеали" частният случай е изведен до художествено обобщение, създадени са плътни социалнопсихологически типове с трайна общочовешка стойност. Личностното, гражданското и творческото реализиране на Константинов съвпада с първите стъпки на новоосвободена България, с процеса на изграждане на нейната нова материална и духовна култура. Той живее с непознато дотогава чувство за цивилизация и прогрес, със съзнанието и отговорността на обществен възпитател. Потопен е изцяло в своята съвременност; не търси сравнения, корективи, критерии в миналото. Интересува го националната ситуация и проблематика в европейския и световен контекст. Хумористичното отношение към реалността е част от мирогледно-поведенческата му система. Творецът притежава неподдаващо се на догми съзнание, вродена способност да приема нещата в тяхната нееднозначност, изменчивост и подвижност, свободно да ги размества, взаимно да ги замества и свързва според художествената логика. Неговият хумор е сплав от безгрижен гръмък смях и мъдро разбиране на човека, от гняв, породен от социални и лични пороци, и стремеж към тяхното хумористично надмогване и сатирично унищожаване. Това е артистичен смях, който не потиска, а преодолява грозното и пошлото и действа като морална сила. Наред със способността да открива около себе си в комично деформиран вид безброй варианти на социални сблъсъци и човешки метаморфози Алеко Константинов внася в литературата и усещането за артистична радост и забава от творческия акт. Той превежда произведения от А. С. Пушкин ("Бахчисарайски фонтан", "Полтава", "Цигани"), М. Ю. Лермонтов ("Демон", "Беглец"), Н. А. Некрасов ("Руските жени", "Кой е строил железния мост?"), Молиер ("Тартюф"), Фр. Копе ("Отче наш"), В. Сарду ("Партиите в Монако") и др. Произведения на Константинов са преведени на около 30 езика. Първите преводи са от края на XIX в. (естонски, руски, сръбски) и нач. на XX в. (немски, полски, френски, чешки и др. езици).
Псевдоними: Башибозук, Беньо Наков, Въса Пъцова, Един от клуба на Моралното влияние, Щастливец.

(Из "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994;
автор: К. Бъклова)


Алеко КОНСТАНТИНОВ

СОФИЯ - МЕЗДРА - ВРАЦА

Пътни бележки

Господин редакторе, вий искате да ви опиша накратко впечатленията си от разходката ми през Мездра до Враца, по новата железопътна линия. Изпълнявам искането ви на драго сърце.
До Своге местността ми беше известна от по-напред и сега аз не изпитах дотам никакво силно чувство, ако не считаме за силно чувствувание сухия студ в съвсем незатоплените вагони, не на шега студ, който ни кара да играем ръченици, за да стоплим вкочанените си нозе. И ние пътуваме в първи клас, уж за по-голяма свобода и удобство. Благодарим на такова удобство, което не ти дава да седнеш, без да се сгушиш и да зъзнеш като циганина под мократа мрежа. И защо стават тия работи - иди и разбери! Види се, че е нужно да се доказва на всяка стъпка, че българинът е роден само за изет. С мене в купето бяха двоица народни представители: единят се вълнуваше, възмущаваше се, заканваше се да телеграфира от първата станция и да се оплаче на министъра, но туй за туй.
Да ви кажа правото: аз останах възхитен от природните хубости на Искърския проход. Всъщност, сега за сега, пътят не представлява кой - знае какви чудеса, но аз предвкушавах онази прелест, която ще представлява проходът през пролетните и летни месеци, когато се развие зеленината и всякой от двадесет и двата тунела ще закрива и открива пред нас като в калейдоскоп все нови и нови картини, една от друга по-пъстри, по-разнообразни, по-възхитителни. Черепишкият манастир ми беше оживял на сърцето от разказите и възхищенията на нашите инженери по линията. С какво жадно нетърпение очаквах аз да го видя. Колко завоя - от завои и разнообразния свят да ти се завие! - колко завоя поглъщаха вниманието ми, колко тунела помрачаваха очите ми... Ето го!... Где е?... Аз го зърнах само за един миг и... бух в един тунел. Светна отново блеснаха насреща едни възхитителни диви скали и... бух в друг тунел. Да ви вземе дяволът, проклети тунели, лишихте ме от най-възхитителната картина. Сега ми се чини, като че насън съм видял Черепешкия манастир. И наистина чудесна местност! Просто грях е да се прехвръква край този манастир без спиране. Поне за увеселителните тренове трябва да се нареди там една станцийка, за желающите да посетят манастира и околностите му. Занапред не ще и съмнение, че в целия проход този пункт ще привлича най-много вниманието на туристите. За да се избегне лутанието на жадните очи ту към едната, ту към другата страна на вагоните и за да може пътникът да се наслади от всичките хубости на дефилето, ще трябва поне увеселителните тренове да са съставени от по-открити за обзор вагони. Тази вяра неволно ми се вдъхва от самия факт, че аз сега с железница поря гърдите на това диво, първобитно, девствено дефиле, по което на много места човешки крак не е могъл да стъпи; аз летя с железница под и през скали, между полудиво население, което не е знаело до вчера какво нещо е колело!... Това е един великански скок, това е една тържествена победа над природните препятствия, това е един истински акт на прогреса, пред който почтително и с радостни сълзи си снемам шапката. Проломяването на Стара планина, отварянето на линията София-Роман трябваше да се почувства като победно тържество, трябваше да се устрои като народен празник, а не като излишен салтанат на случайни големци. Дай боже да имаме по-често такива празници, защото те са , които носят напредъка и щастието на народа, а не ония празници с фишеци и пандери - и с жандарми из божиите храмове...
Мездра. Ето колосалните постройки на спиртната фабрика на Балабанов и Каракашев. Като помислиш що труд, що пара се е изтрошило за издигането на тази грамадна, по най-усъвършенстван европейски образец фабрика; колко надежди, колко приятни мечти са били възлагани железничния кръстопът; колко хорица са очаквали да намерят с доставки или с труда си препитание около тази фабрика - и като погледнеш, че всичко това е разбито в прах и пепел, а сега не може и да се поправи, както казват, благодарение на прокопсания търговски договор с Австрия... Тежко впечатление! Не е твой имот, но е български най-сетне, и свива ти се сърцето като пред покойник, като гледаш тези изгаснали, изстинали машини и глухо стърчащия грандиозен комин и заглъхналите фабрични порти...
Тази нещастна фабрика се отвори само в деня на отварянето на линията София - Роман, за да даде възможност на нашите големци да разпенят пред очите на сръбския крал стотина бутилки маджарско "шампанско".
Иди, че развивай българска индустрия!...
Ето и Враца - Диарбекира на българските офицери, град, в който нашето войнство, не знам защо, не намира твърде радушно гостоприемство.
- Е, коя е причината, питам аз в недуомение, като виждам извънредната любезност на нашите посрещачи.
- А бе, брате, все тия пусти избори са причината. Не сте ли чули... голи шашки... револвери... това - онова. Разбира се, че твърде малцина се увличат дотам, ама нали знаеш, че според Ивана охладяваш и от светаго Ивана... Па сме рекли :нека те на една страна, ний на друга страна, па... Какво да сториш !... Та тая е, ако искаш да знаеш, причината. Друга причина, слава богу,няма. Инак, познаваме се, срещаме се по улиците - "Добър ден", "Дал ти бог добро". И туй то!...
Тъй ти говорят гражданите.
Военните са на съвсем друго мнение:
- Остави ги тез врачане! Ний употребяваме всички усилия да живеем с тях задружно, каним ги и на вечеринки, и на балове - те странят като диви. Ний криви ли сме ?
Кой е крив, кой е прав - това не е моя работа; аз излагам само моите пътни впечатления. Едно е вярно: железницата в скоро време ще измени физиономията на обществения живот във Враца, а това ще спомогне да се поизравни несъответствието във вкусовете...
Враца, като град, е останал доста назад: извънредно тесни, криви и кални улици, мизерни къщици и развалини на всяка крачка. Но училищните здания правят чест на града. Класното училище със своята грамада царува над целия град. Общинските училища са концентрирани в едно огромно здание, което едва що е свършено и вече гражданите съзнават, че са направили с това една голяма грешка: трябвало вместо едно голямо, да построят три по-малки училища в разни махали на града.
Паметникът на Ботева, издигнат всред един длъгнест мегдан, макар обиколен от дребни и вехти вехти къщи, не прави очакваното впечатление. Преди всичко ни разочарова самата фигура на Ботева, излян цял от бронза, с гола сабя в ръка, стъпил върху мраморен пиедестал, по който личат със златни букви имената на дружината му и други заслуживши памет. Тук физиономията на Ботев нито напомня даже известния нам Ботев портрет. Казват, сериозно или на шега - не зная, че когато немецът, комуто било поръчано да излее от бронза фигурата на Ботева, поискал портрета му - тогавашният председател на Постоянната комисия бил му казал:
- Не ти трябва портрет, гледай мене - не питай за Ботева, аз досущ на него приличам, като че съм му отрязал главата.
И днес върху пиедестала стои гордо, казват, не фигурата на славния Христо Ботев, а на бившия председател на Постоянната комисия във Враца. И таз добра!...
Най-отрадно впечатление във Враца ми направи фабриката на Орозова или, по-вярно, самата личност на Орозова. Орозов?! Was is das? - ще попита гордият столичанин. Я си снеми калпака, приятелю, поклони се на г. Орозов и пожелай дасе народят в България повече такива труженици. Орозов е един беден самоук, който от правене на врачански бастони и табакери е достигнал да строи една фабрика, в която днес той, с десетина работника, изработва най-елегантни кабриолети и файтони. Всички машини и приспособления във фабриката са дело на неговите ръце. Днес цялото Врачанско е наводнено с коли и кабриолети от неговата фабрика. Едно пречи на напредъка му: капиталът му е малък.
- Защо не привлечете чужди капитали към тази индустрия? - попитах аз.
Умното, съсредоточено лице на Орозова изобрази една едва уловима печална усмивка.
- Не е изгодно - отговори той. - Ще вземеш пари с 10%, ще спечелиш едва 12%. Възнаграждава ли се трудът и изкуството с 2% печалба, когато лихварина, който и да е бил той, без нищо, на мой гръб, ще си прибере своите 10%!
Не пропуснах да посетя прочутия склад от вина на братя Кръскиеви, които са получили награди за вината си от всички по-важни европейски изложения в последните години. Тук ни поднесоха едно деветгодишно златно вино - здраве му кажи! Какъв ти херес, какъв ти портвайн - нектар, да го вземе дявола! От три метра те омайва ароматът му. Наляно в бутилки, бистро като кристал, и струва бутилката само два лева.
- Чудесна новина, джанъм, как такова извънредно вино не е могло да си пробие път, да си състави особено реноме в София.
- Е, че как ще си пробие път, господине, как ще си състави име, когато не искат да ни знаят там, отгдето трябва да очакваме пример и насърчение. Ето например ония ни дойдоха в Мездра да отварят линията и какво мислите? Стотини бутилки шампански и други европейски вина дотътриха. Пък то да ми са вина като хората - хай-де-де, ами то крушена чорба. Да им кихна аз на шампанското - те хабер нямат от хубаво вино. Да им поднесеш моето вино с европейски етикет и двайсет лева ще ти платят за една бутилка, ама н?, нали е българско - просто!
Враца има красива околност. Особено впечатление прави от южната страна проломът в Балкана, притиснат от двете страни с величествени синкави скали, наслоението на които, от лявата страна, ги превръща в един вид гигантски готически развалини. Този пролом на два километра навътре се стеснява и образува от две отвесни скали една грандиозна порта, зад която се открива един широк лесист пейзаж. Тази порта се казва "Вратцата". Оттам и названието на града.
Аз останах крайно благодарен на гостоприемните приятели от Враца за тяхната извънредна любезност, която ме окръжаваше даже и на обратния път до Мездра.
Линията София - Роман ни откри нови природни хубости. Ребята, мирише вече на пролет, стягайте си опинците за всеки случай.

София, 7 март 1897 г.

P.S. Господин редакторе, слушайте какво поетично сравнение прави Найчо. Трябва да ви кажа предварително, че релсите на новата линия не са добре смеждени и колелетата на вагоните ги трият сам-там и с това издават един остър скрип, който страшно се усилва от резонанса в мрачните тунели. Та Найчо казва:
- Чувай, я слушай това демонско скърцане, това адско виене, като че са гигантски чудовища, които са дрямали с хиляди векове в недрата на тези гранити, и сега разбудени от чудовището на цивилизацията, скърцат и вият срещу него.

 


РАЗНИ ХОРА, РАЗНИ ИДЕАЛИ

I

Нашият помощник на регистратора е страшен комик. Изпокапваме от смях, когато почне да бомбардира несправедливата съдба.
- Е, дявол да го вземе - вика той, в позата на Гамбета, - каква е тази управия, не можах да я разбера. И как ще я разбереш бе,брате; ами че, моля ви се, вземете например кокона Поликсени: преди трийсет години с фаетон се разхождаше и днес,моля ви се, пак с фаетон се разхожда;а пък аз трийсет години се трепя и не фаетон - кой ти търси фаетон! - ами една лира, разбираш ли, една турска лира петимен съм да се намира за всеки случай в среднята преградка на кесията ми, и ето на до ден днешен, брате мой, все петимен си оставам. Не че не са минали през ръката ми пари - минали са; ама думата ми е, че тамам когато ти потрябват, бръкнеш - няма! . . . Иде ти по някой път да кипнеш. Е, туй справедливо ли е сега, кажете? И с какво, моля ви се, е заслужила кокона Поликсени, а? Да си пълниш и празниш стомаха - туй заслуга ли е, кажете ми? Аз поне, кое чиновник, кое агитацийки, кое туй-онуй, все, знайш, горе-долу ползица за народа. Ами тя? . . . И на, вземи, че бръкни когато щеш в кесията й - злато с шепа, моля ти се. Късмет ли да го наречеш, какво да го наречеш - не знайш! Па вземи и децата й: по-голямото, не го ли знаете, едно голобрадо таквоз, нищо и никакво хлапе, взеха, че му натрапиха една булка, разбираш ли, и - кой знай - то ли излезе късметлия, тя ли му донесе щастие, гледаш ги, живеят бейски.
Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии - хайде де, а пък аз не съм от тях. Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кьошетата, не, не ми са дотам меки очите, и при всичко това, моля ти се, виж ме на кой хал съм! И аз уж се увирам около големците: Нова година било, имен ден било, все, знайш, кое визити, кое сливовица, кое картички, това-онова, па все гледаш, че другите ме надпреварват; а аз все зад метлата. Чудна работа! Гледаш - дрехите ми дрехи, ръкавици чисти, шапка, то се знай, чепици, разбираш ли, връзка кое е и прочие - всичко на мястото си и на, все не мога да си пробия път! . . . Ето, например доктор Сперандо, какво да кажеш, да го вземе мътната, върви му като на бясно таквозинака. . . И отгде-накъде, моля ти се? Нито е някой ум кой знай какъв, нито е някой, да кайш, левент, с мустачури, разбиращ ли, с брада някакъв ей такваз - една оскубана сврака с цилиндър и туйто! Па виж как той влиза при господина министъра и как аз влизам: слугата ще се спусне, разбираш ли, ще го съблече, ще му изтърси едно "заповядайте", с една дума: почитание! А мен не ще и да ме знае, гледа ме като добиче и остави, че не ми поемва палтото, ами се и подсмива отгоре. Иде ми, знайш, да го цапардосам, па каквото ще да става. . . Като вляза при господина министъра, и аз уж се старая да се докарам: Вий имахте честта, господин министре, да ме назначите за помощник - регистратора - и тъй нататък, - а той ме гледа през мустак и се усмихва, като че ли дете със сурвакница стои отпреде му. Добър челяк инак, ама не знае да си цени хората. А от мене по-предан човек надали може да се намери. Вярвай Бога, никой път не съм бил опозиция. На, питай когото щеш. И на господина Стамболова съм подавал палтото и сега пак го подавам на нашия министър. Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горделив. Колкото за строг - строг съм: писарите и разсилните ги мачкам като фелдфебел. И при всичко това, разбираш ли, все не могат да ме оценят, както трябва. Па да не мислиш, че аз кой знае какви чудеса гоня, да не мислиш, че искам да ставам я началник, я подначалник. Съвсем не. Зорът ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш - нищо не помогна. Еле по едно време, като чух, че тръгнал да си вади очите в Македония, отлекна ми. Той потегли вечерта, аз през нощта като седнах, че като го нацапах в едно писмо до господина министъра, направих го на сол: подправих си, разбираш ли, почерка, шибнах писмото в един плик и хайде в кутията. . . И то не помогна. И прошение подадох, и ревах като говедо, и разни там "стара майка, болна жена, дребни дечица" - всичко на вятър. . .
Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай, подлец. Болшаф! Подлец ли!? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет! Не ми върви, чорт да го вземе. Види се работата, и подлец да бъдеш, не е лесен занаят, все трябва да имаш някоя дарбица: кураж ли да го наречеш, характер ли да го наречеш, или просто трябва да имаш зализана физиономийка. И аз не съм, да кайш, някой грозен челяк, само че този пусти нос отде се е взел - той ми яде главата, както разбирам аз: не че е кой знае какъв нос; малко ли хора има с бамбашка носове, ама де-де - на другите минава, а моят нос като че им вади очите. Па и на регистратора носът чунким е стока; да не е брадата му - пет пари не давам за него... И виж ти сега справедливост: на неговата маса има електрически звънец, на моята маса няма. Защо, моля ти се! Туй човещина ли е? Защо ме мъчът тъй, какво бива санким и на мойта маса един звънец да курдисат, голяма работа ли е? Някой път, знайш, до полуда ми дохажда: като видя регистратора, че хем си пуши папироската, хем нататиска звънеца, сякаш че по сърцето ме натиска, иде ми, знайш, да взема едни ножици да изфъкам всичките жици. . . всичките до една! Страшно ме е яд!. . . Па като се ядосам веднъж, че като се залостя в някой тунел, па дай една бира, дай още една, дай още една; че като се насвяткам, че като почна да ги режа за бяс: туй регистратор, туй архивар, туй подначалник - вдън земя! Добре, че не им обаждят. . .
Ама и на господин министъра госпожата си няма хас, джанъм; уж ми обеща, че ще рече да ми турят един звънец, па туй за туй. И аз диване, току й мъкна в петък кошницата от пазар; а пред изборите взех, че пъхнах и три снопа бюлетини в кошницата. Аз ги писах със собствената си ръка. Триста бюлетини! Туй не е шега. . . И пак нищо, и пак нямам звънец. Управия до коляно! Аслъ калпав народ сме ний, интелигенцията. Ашколсун на кокона Поликсени. . .

II

- Наливай, наливай! Още... още...
- Ще прелее.
- Нищо, нека прелей, наливай! Искам да дигна пълна чаша, да я пресуша до дъно, нека се разлее виното по всичките жили на моето тяло, нека се стопли това тяло, което се сгърчваше и вкочаняваше, ето вече третя година, под хладния меч на парламентарната анкетна комисия. Наливай!... Стига... Благодаря. Вземи и ти чашата си. Е хайде, наздраве. Ура, да живее амнистията!... Ох, сладко винце! Сега усещам всичката му прелест, сега, когато смъкнаха от плещите ми адския товар... И така, нашите приятели теглиха черта на миналото. Браво! Значи, всичко от миналото е предадено вече на забвение. Браво! Значи, отсега нататък и да се разкрие вече грозната драма на Орландовските гробища... (я виж в съседната стая няма ли някой да подслушва)... значи, и да се разгатне енигмата на зеленото сукно с металическото копче, и пламъкът на петрола в нощната тъмнина, и ужасният смрад, и цвъртението... и закритият фаетон в Драгоманското дефиле, и всичко, и всичко... У-у! Косите ми настръхват... Но, баста! Всичко е заличено вече с амнистията. Да живее, трижди да живее амнистията...Значи, сега да се разкрие оргията в IV участък през 1888 година - пак нищо, всичко е предадено на забвение и нащите четири девици ще преклонят глава пред повелението на закона и... ще затаят своята жажда за възмездие, ха-ха-ха!...О, нашият приятел не е прост, знае той много добре, че животът е колело, че могат да настанат времена за истинско разчистване на сметките... Молодец!
Значи, отсега нататък потайностите на Четвъртия участък, на Петия участък могат да служат само на бавачките да плашат плачливите деца. Браво! Но... дявол да го вземе, все още не може без това но. Още едно нещо трябваше да стане: трябва да се съберат и унищожат всичките документи на Парламентарната анкетна комисия... Впрочем и туй не е достатъчно... Печатните документи съставляват само една малка част от действително съществуващите документи (за унищожените от нашите приятели говоря) и от тия документи има преписи и бележки у няколко лица... Аах!... За три дена само да се възстанови онази славна епоха, аз бих им зтръгнал из дробовете тези демонски бележки, но... кой знай!
Най-сетне, сега за сега ний сме спокойни, ний сме спасени. Още веднаж: да живее амнистията! Нека му мислят ония, които ги тътриха по участъците, които гниха из подземелията без съд, без присъда, които спяха на голи дъски, пред очите на които дене-ноще стърчеше щикът на войника и сабята на жандарма, които бяха тласкани да се скитат из разни краища на България, които бяха измъчени, изтезавани, разорени, опропастени. Нека му мислят ония, на които половината от живота мина в непрекъснати преследвания и унижения...
Е добре, драги борци - бих извикал аз на ветрогонците, - за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? - Вятър! Законност и свобода, ха-ха-ха... Глупци! Я ми кажи ти, ей човече, ти, който немил-недраг се скиташ цели десет години и бленуваш недостижимото, ти, когото ний тъпчехме из участъците, когото за удоволствие осъдихме на смърт и пак за удоволствие оправдахме, и отново пак осъдихме, защото тъй изискваше нашият интерес, защото намирахме, че ти можеш да послужиш като средство чрез тебе да сплашим, да всеем ужас и трепет, кажи ми ти, недоял-недоспал нещастнико, ти какво спечели със своята упорита борба, а? Я проследи в какъв ужас изминаха твоите цветущи години. Какво разбра ти от живота? Остана честен, ще кажеш, и плаваш из облаците в съзнание на своята честност!... Глупец, счупена пара не струва твоята гладна честност. Спечеленият с упорен честен труд хляб, ще кажеш ти е по-сладък от амврозий. Какво заблуждение! Не, нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а разкошният дом е наслаждение, твоите идеи са вятър, а моето злато е наслаждение. Разбра ли? Е добре, още веднаж те питам, какво спечели ти в своята упорита борба? Ти мечтаеше за свобода и правда, а аз тънех в блажено упоение от неограничена с никакви закони и с никаква морал власт; ти почна да роптаеш против тая власт - аз те натиках в участъка и когато по милост ти хвърлях една кора хляб, аз на блестяща трапеза, окръжен с жени и песни, внушавах неведомо за теб наслаждение; когато ми омръзна да слушам твоите въздишки в тъмницата, аз дадох знак да те осъдят на смърт - и те осъдиха на смърт; но и това вече беше ми дотегнало и аз дадох знак да отменят твоята смъртна присъда и моите послушни раби я отмениха. Ти жаждеше моето падение, ти го очакваше като второ пришествие и живееше с вяра, че моментът на моето падение е момент за тържеството на твоите мечти. Е, добре, аз паднах - где е твоето тържество, нещастнико?... Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаеш... Впрочем кой те знай. Кой спечели? Ти запази идеите си, аз запазих златото си. Кой спечели, кажи ми, о, честний труженико... Ха-ха, ха-ха!... Да имам един гръмовен глас, та да изрека това и да се изсмея, да се изкикотя над всички тия глупци...
- Налей още една чаша. Наливай, наливай! Още... още...
- Ще прелее.
- Нищо, нека прелей, наливай! Искам да дигна пълна чаша, да я пресуша до дъно, нека се разлее виното по всичките жили на моето тяло, нека се стопли това тяло, което се сгърчваше и вкоченясваше ето вече третя година под хладния меч на Парламентарната анкетна комисия. Наливай!... Стига, благодаря. Вземи и ти чашата си. Е, хайде, наздраве. Ура, да живее амнистията!... Тази амнистия призна, че всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България...
Ха-ха, ха-ха...


III

Ето, тамам сега му е времето, ама на, кураж липсва! Сега да има някой да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт, че аз да те науча тебе какво се вика келепир. Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене... Задръстено е с евреи в Солун: петдесет ли, шейсет ли хиляди са, кой ги знае, ама все търговци хора: има да доиш, и да остане - не са като нашата, софийската голотия... Солунската митница! Калифорния, да я вземе мътната! И иди, че не бъди патриот, иди после това, че не съчувствувай на македонците...
(Я тури две-три дървета в печката. Стига.)
Нямаше си хас, джанъм, този Биконсфилд, дето ни разпокъса. Дип добра си беше Санстефанска България, защо му трябваше да я цепи. Иди сега, че мигай на празни ясли, иди, че чакай да се усети някой да освободи Македония... Па и Русия си няма хас бе, джанъм: ръг с българите, ръг с гърците, ръг със сърбите, е че туй политика ли е, моля ти се, а? Ако ще държи с нас, с нас да държи, да каже две и две - четири. Какво й струва най-сетне да прати пак два-три корпуса: хем някоя пара ще капне, хем Македония свободна. Като се е заловила за една работа, нека я довърши докрай. Нека ни дотъкми Санстефанската, па да видиш ти благодарност тогава. За Цариград сетне ще му мислим, полек-полек...
(Тури още две-три дървета в печката. Хъ така.)
Виж каква е работата: да беше сега изчерпано султанското благоволение, разбирам - щяхме, знайш, да дигнем някоя гюрултийка из Македония, революцийка кое, туй-онуй и може би ще излезе нещо за пред кума. Ама не му е времето, моментът не е благоприятен - там е работата! Усещаш ли се? И тъй го върти, и инак го върти, не чини. Ама ще речеш - защо? Защо ли? - Защото вивиждаш ясно, че не е изчерпано султанското благоволение... Електрически муш ли искаш - електрически муш ти дава, имтияз ли искаш - имтияз ти дава, меджидие ли искаш - меджидие ти дава, е повече какво искаме! Белята ли си искаме? И брилянти ни подари човекът, и цигарета, и пръстени, и фесчета, и какви дяволи не щеш! Е, артък, и туй ако не е благоволение...
(Стига, недей туря вече дърва. Разгорещих се.)
Чувай какво ще ти кажа аз тебе: покорна глава сабя я не сече, разбра ли ме? Ний трябва докрай да покажем на султана, че сме кротка вяра, че не сме като ония бунтовници, разбираш ли, като гърчулята. Какво ще рече това, моля ти се, да отидат вътре в Народното си събрание да викат: "Да живее съединението с Крит." Хич не им ли стига толкова умът да помислят, че султанът може да се разкахъри, може да му домъчнее на човека, ами! Представи си, моля ти се, тамам се е разположил човекът в харема си - човек е най-сетне - и току виж, че му пристигат хабери: в Крит бунт, гръцката флота тръгнала, кралят начело на съединението, принц Георги начело на флотата; в Скопие размирици, в Цариград вълнения, Млада Туркия, реформи... Кача алърсън!
(Недей туря вече дърва бе, брате. Изпотих се.)
Каквото щеш кажи, ама ний сме по-почтени хора, правото си право! Виж, нашият княз не ти направя като гръцкия: хич приема ли ти той тебе да влезе в Народното събрание и да извика: "Да живее Македония!"... Па и струва ли ти той кабул да доведе войската къде Пирин планина като принц Георгя. Тамам си го намерил! И сега време за вълнение ли е бе, джанъм? Чунким малко главоболие има Негово императорско величество султанът, та и ние да го тревожим. Малко ли добрини сме видели от него най-сетне! Па и колко още има да видим... Знайш ли какво ще ти кажа аз тебе? Баш ксега му е времето да си мълчим, да кротуваме. Па и султанът не е простак: той вижда кои са кротки, кои са палави, и хелбетя ще се отсрами с нещичко. Да гледаме само да не го ядосваме...
(Хайде нейсе, тури още две-три дървета в печката.)
Ама хубава е, пустата му Македония! Имат право македонците, дето милеят толкова за нея. Еле тази солунска митница - на сърцето ми е израснала, ваджията! Ех, че келепир, майка му мечка!... Да ще султанът да ни даде Македония, че да ти се изтърся аз тебе в Солун, ама догдето е нашата партия на власт, че да ти се курдисам аз тебе на митницата... Тука ли си, сама ли си!... Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака - стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака... Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!... Туй комитети, туй дружества, организация, пропаганда - всичко е бошлаф! Добре прави почитаемото правителство, че ги презира тезинехранимайковци. Разбира се!...
Еех, да ще султанът да освободи Македония!...


IV
- С този инат ти още мно-ого патки ще пасеш...
- За какъв инат приказваш бе, чичо?
- Как за какъв инат бе, синко. Ами че не се ли сещаш, не се ли виждаш на кой хал си стигнал. На теб ли остана света да оправяш бре, чедо. Защо не се свестиш и ти един ден, па да издухаш този вятър от главата си, па да тръгнеш и ти наред с хората. Я погледай твоите връстници: всички на работа са наредени, и парици си спастриха, и къщици си издигнаха, а пък ти!... Я се виж на какво си заприличал: с трън да потътриш, няма какво да заденеш. За малък ли се мислиш, не виждаш ли, че си обрасъл с брадище. Времето не чака, синко: кога пари ще печелиш, та и ти кол да забиеш, и ти къща да завъртиш. Политика къща не храни...
- Че и цигулар къща не храни, чичо, ама без цигулари не може...
- Ти все с твоите зевзеклици - затуй си толкова прокопсал... Аз гледам да го направя човек...
- Направи ме, чичо, направи ме човек по-скоро...
- Слушай, ти не се шегувай, не се подигравай с мене, аз ти говоря сериозно. Чувай брей, момче, свести се, догде е време, защото ще се каеш сетне, ама ще бъде късно вече. Ти за какво се мислиш, за много умен ли се мислиш, санким, та си взел хората да оправяш. - Чунким си оправил себе си, та...
- Е добре, научи ме какво да правя.
- Как какво да правиш! Прави каквото правят хората: свий си опашката, па си налягай парцалите... Какво се кикотиш, не е ли тъй?
- ...Ха-ха-ха... Ами ако нямам опашка бе, чичо... хо-хо-хо...
- Смей се ти, смей се, ще дойде време да плачеш.
- Я дойде, я кой знай...
- Ти чувай какво ти казвам аз, запомни го хубаво, па сетне пак ще приказваме. С гюрултия гърло се не пълни. Защо и ти да не влезеш в болшинството като другите?
- Е че как да вляза бе, чичо, като не ме приемат...
- Подигравай се ти още... Не те приемат зер, не те приемат, защото си прощръклял, защото си башибозук... (Смей се ти колкото обичаш.) Я покротувай една-две годинки, та виж няма ли да те приемат. Защо се обаждаш, защо не си мълчиш; теб какво ти влиза в работата, че този бил подлец, па оня бил крадец, па Бяла Слатина туй, па 17 ноемврий онуй, па султанско благоволение нам-що-си, па търговски договор нам-какво-си... Твоя работа ли е това? Криво-право, мълчи си. Преструвай се, че нищо не виждаш, и кога да е, хората ще те оценят, ще видят, че си кротко момче, че си челяк за работа, ами как! Па спечелиш ли веднаж доверието - накриви си калпака: няма да усетиш даже как ще ти тръгне работата наред. Па да видиш тогава чест, да видиш почести... Сега, да се изискваше за това някакъв труд или някакъв кой знай какъв ум - хайде де; а пък то нищо бре, чедо, нищичко не се изисква: стига ти само да си посвиеш опашчицата и да гледаш на всичко през пръсти. Ама ще речеш: безобразия се вършат; нека се вършат, теб какво ти е? Мъ-ъ-ълчи си, па си гледай кефа. Защото и да дрънкаш - все едно, няма да оправиш света. Не е ли тъй?... Е защо тогава да дразниш и да се смразяваш със силните хора? Аз се чудя как ти досега не си разбрал тази филисофия! Ти видял ли си досега някого да прокопса с опозиция, а? И как не ти омръзна бре, синко, що чудо си изхабил... и за какво! За вятър...



 


 






 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"






БЪЛГАРИЯ И СВЕТЪТ
ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM