Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

КАКВО ПО-ХУБАВО ОТ ТОВА!…

В слънчев предиобед, в края на юни, вървяхме с дъщерята Сребрина пред читалище "Развитие" и както обичайно се поздравяваме и заговаряме с Максим Чапкънски, край нас се спря, сияещ, Тони Дуковски. Разменихме няколко думи и Тони тръгна към "своя офис"- една от пейките на площад "Христо Ботев". "Станал е друг, откакто му пуснахте този материал в "Околчица…"- каза Максим и като ме загледа с усмихнати, но и с неясен свян,(май по-точно е - бранещи се от присмиване) очи, набързо заговори: "Трябва да ти дам една тетрадка, да прочетеш, да ми се посмееш… Те са неща, писани за своя употреба, ама да им хвърлиш едно око…"
Знаем се от много години, но никога не е ставало въпрос, никога Максим Чапкънски не е и намеквал, че пише стихове. Познаваме го като деец на съвета за култура, на читалище "Развитие", като чест посетител на шумния някога Клуб на дейците на културата, но да пише, и то стихове!- не, не ми се вярваше…
Максим донесе тетрадка с твърда подвързия, пъхна я в ръцете ми и каза: "Другата седмица да ми я върнеш!И да не ми се смееш много!..."
Разтворих у дома тетрадката, а между твърдите корици го нямаше коравият, но организиран, трудносговорчивият, но верен, непреклонният, неотмятащ се от фамилното си "чапкънство" Максим… Имаше една чувствителна струна, болезнена, обичаща душа… Не всичко от написаното беше стих,не всяка идея беше намерила най-добро претворяване, но видях един друг Максим и бях готов да простя дребните, а и по-едри несъвършенства…
"Дар дари ми" казва в един стих Максим Чапкънски. "Дар дари ми да мога да видя/ със очите ти грейнал света." Но този дар му е дарен, и той се опитва да го препредаде и на нас, за да видим и ние "грeйналия" през неговите очи свят.
Мисля, че хората, които го познават, след като прочетат "Молитва", "Отивам си","Кръговрат" и особено"Писмо до сина ми" ще изпитат същото, което изпитах аз, ще видят един нов, много друг Максим Чапкънски…
И какво по-хубаво от това!..

М. Ботунски


Максим ЧАПКЪНСКИ

МОЛИТВА

Помоли се за мен и прости ми!
Ти мой грях си и моя вина.
Да прощавам с любов научи ме
и за помощ да давам ръка.

Дар дари ми да мога да видя
със очите ти грейнал света.
Дай ми сили след всяка обида,
да не рухвам, да се възродя.

Окрили ме със своята вяра,
опази ме от зло и беди,
ако огънят тихо догаря -
ти отново го в мен разпали.


ПИСМО ДО СИНА МИ

Ти питаш, синко, как живея.
Как?- Малко трудно, но ще издържа.
Аз, напоследък, заиграх се с Нея -
с онази палавница, Старостта.
Побутвам я - от мен да е далече,
но не успявам да я заблудя -
тя упорито в кръг ме обикаля,
а с дните, видимо, стеснява се кръга.

През ден, за хляб, до магазина ходя,
разходка правя си така.
С връстници и другари се засичам.
Говорим си. Оправяме света.
А мръкне ли пред телевизора заставам -
той гледа ме и ме търпи.
Не го тормозя. Скоро го изключвам -
завръщам се във хубавите дни.
Държа на шкафа снимки и албуми стари.
Семейна библия ли? - Нашият живот.
От снимките - очи ме гледат - близки, благи,
даряват ме със благослов…
От мисли уморен не питай как заспивам.
По цяла нощ сънувам майка ти и теб.
Ти всеки път се появяваш твърде малък
и правиш плахи стъпчици напред.

…Май друго няма. Аз така живея…
Успях, за кратко, да надбягам старостта.
Но, в крайна сметка, тя ме изпревари
и за победата отивам да я поздравя.


***
КАКВОТО СЪМ ДРОБИЛ, ЩЕ СИ ГО СЪРБАМ.
Ще нося своята вина през дните,
но истината няма да загърбя
и ще умра със поглед към звездите.


ОТИВАМ СИ

Отивам си от залеза вечерен,
от вятъра - изгонен, изкривен.
Отивам си от спомена неверен,
отивам си ужасно променен.
Отивам си от дребното човече,
което дълго-дълго в мен живя.
Отивам си завинаги - далече,
за да не съм това, което бях.
Отивам си от тесните представи
за лошо, доброта и висоти,
отивам си от лигавите нрави
на толкова обръгнали слуги…
Отивам си, в далечната Вселена,
при моята единствена звезда,
уверен - никой няма да я вземе,
ако не позволя това!


КРЪГОВРАТ

Ще се превърна някой ден във пепел…
И вятърът ще носи във безкрая
любов и прах, мечтата на радетел
да стигне до градините на рая.
Да стигне там, където няма злоба,
ни завист, омърсяване, тъги,
дори страхлив, безстрашно в гроба
успокоен, от всичко, да заспи…

Ала усещам как, от пръст, отново
превръщам се във живо същество,
такова Същество, обичайки, готово
да бъде пак каквото е било.
И ето - болка пак боде сърцето.
И две очи горят ли ме, горят…
Разнасят прах и пепел ветровете
по дългия ни безконечен път.


***
…А ТОПЛО БЕШЕ ЛЯТОТО. И ДЪЛГО,
като животът ми без теб.

За болния тъй нужен е озона!
Мечтае морния за тишина
и гладния - за късче хлеб.

Защото съм те срещнал във сезона,
във който пусках хвърчила,
и мисли нависоко,
                     а живеех в ад -
заменям всичките цветя
за листопад.




 


 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"






ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM